Бък спря до храста и се огледа неспокойно наоколо. Фрост виждаше как по черната му кожа се стича пот и лъщи на лунната светлина.
— О’кей, Бък — подвикна той тихо. — Тук съм.
Бък се затътри към него и спря, пъхтейки.
— Нали ще ми дадеш мангизите, човече? — простена той. — Ако не си бия дозата скоро, ще ми гръмнат бушоните.
— Откри ли я?
— Да, човече, но си е отишла. С Големия Чет е. Отвел я е в бърлогата си.
— Кой е Големия Чет?
— Човече, той е опасен. Той се занимава с наркотиците. Наистина е опасен!
— Къде е бърлогата му, Бък?
— В другия край на залива. Има къщичка там. Дай ми стотачката, човече!
— Как мога да съм сигурен, че наистина е тя, Бък. Може да е някое друго момиче.
— Говорих с приятелите си. Големия Чет е прибрал тая мацка на магистралата. Казвала се Джина. Имала червена коса.
Това задоволи Фрост.
— Как да стигна до къщата, Бък?
— Все надолу покрай плажа. На около половин миля е. Не можеш да не я забележиш.
— Мога ли да стигна дотам с кола?
— Да… Свий по първото отклонение на магистралата: ще те отведе право там.
Фрост му даде стотачката.
— Благодаря, човече — рече Бък, тръгна си и после спря: — Внимавай с Големия Чет. Не му казвай кой ти е дал информацията. — И той отпраши с лудешки тромав галоп.
Фрост се забърза към ламборджинито. Стигна до магистралата и сви на първото отклонение към плажа. Изгаси фаровете и мотора и се спусна по инерция надолу по тесния песъчлив път, докато отново не видя морето.
Остави колата и измина следващите сто ярда пеша. Вляво се виждаха лагерните огньове. Вдясно забеляза малка дървена къщичка, полускрита в сянката на палмите. През прозореца се процеждаше слабата светлина на газена лампа.
Извади пистолета си и запристъпва тихо по пясъка, докато не стигна до къщата.
Единствените звуци, които долавяше, бяха звънът на китарите и глъчката в далечината, както и плясъкът на разбиващите се в брега вълни.
Приведе се напред и надникна в осветената стая. Онова, което видя, го накара да замръзне.
Джина седеше гола в продънено кресло. Ръцете й бяха отпуснати върху коленете. По ръцете и хълбоците й имаше кървави петна. Очите бяха безизразни. Приличаше на ужасяваща восъчна кукла, но по неравномерното надигане и спадане на гърдите й той разбра, че е жива.
Слабата газена лампа осветяваше едър мъж, проснат в смъртна поза в краката на Джина. Беше облечен в мръсна спортна риза и парцал и ви джинси.
От гърдите му се подаваше дръжката на нож.
Глава осма
С пистолет в ръка Фрост влезе предпазливо в къщата.
От задушливата воня на мръсотия, тела и марихуана му се повдигна. Надвеси се над тялото. Предположи, че това беше Големия Чет: вече не беше опасен и беше мъртъв като повлечен от морето дървен труп.
Ножът беше забит с такава жестокост, че острието беше влязло докрай. Кървенето беше слабо, но по дръжката на ножа се виждаше кръв.
Тогава Фрост се обърна към Джина, която седеше неподвижно, големите й очи бяха широко отворени и гледаха втренчено, гърдите й се повдигаха, когато си поемаше въздух със спазми.
— Джина!
Никакъв отговор.
Той помаха с ръка пред очите й, но те продължиха да гледат втренчено. Докосна рамото й… горещо и сухо.
Ама че дяволска ситуация, помисли си той и тренираният му полицейски мозък се съсредоточи върху незабавните действия. Какво да прави? Това беше убийство.
Заоглежда мръсотията наоколо. Върху купчина изпокъсани от разглеждане списания „Плейбой“ се мъдреше доста скапан телефон. Знаеше, че няма да може да се справи с тази ситуация сам.
Обади се в „Асо Пика“, Когато Ъмни вдигна телефона, Фрост каза:
— Намерих я, но наистина сме я загазили. Силк и Митч там ли са?
— Току-що дойдоха. Какво става?
— Аз съм в Педлърс Крийк. Искам тримата да дойдете тук бързо! — изстреля Фрост. — Донесете лопати. Трябва да погребем нещо!
— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — попита Ъмни с паника в гласа.
— Ще видите! Хайде, тръгвайте. Нали знаете къде е Туин Оукс мотел?
— Да, но…
— Втората отбивка вляво по магистралата преди Туин Оукс, после към плажа. Чакам ви. Идвайте бързо и не забравяйте лопатите! — Фрост затвори.