Юрталана слезе надолу, зачервен от задуха и вълнение, намести се на стръмния синор под чадърестата круша и се вгледа зад Змиин дол към корията. От срещния гол бряг до ниската дъбова горичка всичко беше засято с царевица. Белезникавите цветове на високите стръци заливаха това зелено море като някаква нежна, пухкава пяна. По-сугарните царевици се отделяха и опитното око ясно можеше да различи тънките линии на техните синори. Юрталана гледаше упорито натам и очертаваше с поглед границите на най-младата царевица. Това е неговата царевица, той и там има нива, останала от баща му. Делиха я с брат си — тъмнозеленото петно отдясно е неговият дял.
„Ще намина да видя и нея! — хрумна му изведнъж. — Не е много далече, а друг път надали ще мога да отскоча натам.“
Юрталана пое надолу и потъна като в някакво бездънно море. Беше тихо, спокойно, задушно, отникъде не се чуваше нито звук, нито шум, отникъде не идеше дори сянка от полъх. Само от време на време, когато минаваше през тревясалите синори, в краката му се стрелкаше пъргав гущер. В такова време, сред такова място, сам, далеч от хорските погледи, Юрталана беше като у дома си. Той минаваше от нива на нива и по троскота и каръците, по гъстотата на стръците можеше да познае какъв е стопанинът — работлив или мързелив, нехаен или пресметлив. Но той знаеше всяка стъпка от този кър, нали из тези ниви, сред тези кории беше израснал!
— Аа, бай Стойо — мислеше гласно Юрталана, като се поспираше на един синор, — не си натискал ралото, не си!
На друго място той прехапваше устни и гледаше завистливо:
— Я го виж ти Пъшин Гого — ще яде качамак!
Пред една малка нива той се спря слисан и дълго стоя, заковал алчен и ревнив поглед.
— Ето това е стока — рече само той и тръгна пак полекичка.
Юрталана нагази в ниска, пожълтяла царевица.
— Тази е на Диня Дръндавелов — обходи я той с ястребов поглед. — Не си натискал ралото, Диньо! — закани се той, като че ли стопанинът беше пред него. — Не пълнят хамбарите тези вретена!
Юрталана спря пред синора на своята нива, свали си гуглата, избърса бавно и внимателно потта от лицето си и въздъхна радостно. Царевицата се отделяше от всички други царевици — буйна, натежала от дълги едри мамули като бухалки.
— И на царевиците съм пръв! — отпусна се той грохнал от задухата и дългия път. — Харно направих, че наминах да я видя.
Наистина, съседите я хвалеха, но на тях той не хващаше твърде вяра. Такива са хората — чуждото им изглежда по-хубаво. Само едно — беше много сугарна. Допадна й един хубав дъжд, когато другите царевици бяха спекли вече зърното. И отпра още по-дълги листа, като че ли за втори път се засили да расте.
Юрталана се вгледа в един висок стрък и пламна:
— Кършили са за печене!
Но не беше само един стрък — мамулите бяха окършени наред и все край синора.
— Някой нехранимайко е мърсувал, ама де да видим! — закани се той. — Ще падне някой в клопката, та ще го питам сетне откъде изгрява слънцето.
Стъпките извиваха навътре. Крадецът беше обходил целия долен край и навсякъде беше направил поразия. Разбелвал мамулите на стърка и което зърно не му харесало, тъй си ги и оставял.
— А, ще викам комисия — реши Юрталана, позеленял от гняв. — Вълча работа — едно изял, сто съсипал…
Той се запъти към голямата круша по средата хем да си поседне на сянка, хем да види дали няма узрели круши. И както си вървеше, замислен и ядосан за голямата пакост, тъй си и остана прикован на място: счуха му се стъпки откъм крушата, долови някакъв шум, като че ли някой разгръщаше широките зелени листа.
— Някое добиче! — повдигна се на пръсти Юрталана и се вгледа.
Нямаше нищо, всичко се спотаи пак, само далече някъде по пътя тракаше монотонно натоварена кела.
През горещите летни дни много дръгливи овчарски кучета търсеха прохлада и спасение от мухите в кръстците из високите стърнища и под сенчестите дървета из царевиците. Някои крави бягаха от чердата и също пакостяха по къра. Из царевиците често скитаха и магарета, които най-напред си чоплеха невинно край синорите и след това хитро и бързо хлътваха в царевицата. Но те обикновено спираха под някоя сянка и белеха лениво листата на мамулите.
— Куче трябва да беше — реши Юрталана. Кучетата изчезваха така бързо, без шум и без следа.