— Стой! — ревна Юрталана и замахна с камъка.
Момчето се похлупи по очи и че мръдна. Торбата с мамулите се преметна и тупна пред главата му. Дясната му ръка беше превита, дланта опираше на челото до веждата, сякаш то още се мъчеше да се запази от някакъв удар. Лявата му ръка беше протегната напред, в стиската си беше сграбчило малко пръст.
Юрталана връхлетя върху него. „Знаем ги ние тези гяволии — ухили се злорадо той. — Сега пък ще се преструва!“ Имаше ги и такива хитри и корави деца — плачеха, та се късаха, без да си ги докоснал, правеха се на смазани от бой, без да си ги ударил, ритаха и пищяха, ако някой се опиташе да ги дигне, пъхаха пръст в носа си и цапваха лицето си с кръв, молеха се да ги пуснат и се кълняха в майчиното си мляко, че никога вече няма да помислят за лудории и пакости. И този хайдутин, и той се прави на пребит и нито пъшка, нито диша, като че ли е в безсъзнание. Мисли си, че така ще се отърве само с някое мъмрене. На село ще върви, на село. Да го видят всички — за приказ и за пример.
Юрталана го хвана за мишницата и го дръпна грубо:
— Ставай!
Но ръката на момчето беше отпусната, дланта висеше като претрощена. Пъстрата извехтяла ризка беше набрана към раменете, избелелите потурки бяха залепнали отзад, напуканите петички и ощавените почернели стъпала бяха изранени. То лежеше неподвижно и по тялото му не трепкаше нито едно мускулче. „Да се е спънало и да се е ударило лошо при падането? — погледна го озадачено Юрталана. — Къде ще се удари в тази рохка пръст!… Да е в безсъзнание? Да не съм го ударил аз с камъка?“ Смътен, смразяващ страх рязна сърцето му. „Играе си с мене!“ — окуражи се той, измери го от главата до краката и се наведе, та го хвана за ръката и крака.
— Ставай, разбойнико, да те науча аз как се бере чужда царевица! — кресна строго Юрталана и го обърна.
Голямата руса глава с четинестата коса се отметна настрани като откъсната. В левия ъгъл на устицата беше протекла слюнка и се беше полепила пръст. Очичките му бяха полуотворени, големи ръждиви клепачи падаха върху тях и като че ли искаха да прикрият студения стъклен блясък на зениците. Юрталана отмаля и изстина, тръпки на ужас и страх пропълзяха от краката му, преминаха по гърба и изцедиха на челото му ситни капчици студена, мъчителна пот.
— Ей, момче! — опули се той и раздърпа увисналата ръка. — Стани де, не си играй!… Чуваш ли! Стани — нищо няма да ти сторя! — И като го прихвана внимателно, дигна го на ръце и го сложи в скута си. Момчето беше плещесто, набито — тежеше.
— Стани де, стани! — викаше той, задушен от вълнение, като го шляпаше лекичко по бузата. — Хайде!… Виж ме! Аз съм, чичо ти Тодор… Хайде, прибери си торбичката, ще ти дам царевица, колкото си искаш…
Момчето като че ли се помръдна. Юрталана хлъцна обнадежден. Но то се изпъна само, прозя се едва забележимо и се отпусна.
Свърши.
Юрталана го гледаше втрещен, мигаше и му се струваше, че сънува страшен, мъчителен сън. Такива сънища често му се явяваха, когато беше малък. И колкото по-мъчителни и страшни бяха те, толкова по-облекчено въздъхваше той, след като се събудеше. Не беше ли това такъв ужасен сън?
Лицето на детето бледнееше бързо, кожата като че се изпъваше по заострените скулички, очичките му съвсем изстинаха и се изцъклиха като на отровена риба. Дори нослето му изтъня и се заостри, както се изостряха носовете на всички мъртъвци, които Юрталана беше видял през живота си. Замаян, поразен, обезсилен, останал без мисъл и без воля, той положи мъртвото дете в дълбокия карък, като че ли щеше да го заравя, и коленичи до него. Очите му, закръглени и неподвижни, се забучиха и едно от копчетата на пъстрата ризка, която беше залепнала на малките гърдички. Това копче беше ясносиньо, заострено старовремско копче. Юрталана си спомни — някога, когато беше малък, и той имаше такива копчета на ризката си. Като сега я вижда тази ризка — и тя беше такава пъстра, тясна с присоска от кръста надолу. Ши я майка му, тя избра и сините копчета. Тогава те бяха на мода и той много им се радва. После тези кончета се изгубиха. Колко ли години има оттогава? И на колко ли ризи е минавало това копче? Най-напред го е носил дядо му, сетне баща му, сетне… Кой е баща му?