Юрталана разтърка челото си и се посъвзе като след ненадеен и тежък удар. Струваше му се, че всичко би се наредило някак по-лесно и по-добре, ако знаеше на кого е това момче. И по лицето не можеше да го познае. Кой имаше такава гъста остра коса? И каква едра глава с широко, ниско чело? Скулите, очите и брадата? Виждал е такива скули, такива очи и такава брада. Само не може да си спомни къде ги е виждал. Мозъкът му е размътен, мислите му са разпръснати, той още не може да се опомни.
Тропотът на натоварената кола го свести. Той се загледа уплашен и се дигна предпазливо. На завоя на корията наистина пълзяха две коли, натоварени със снопи.
— Ще ме видят! — ужаси се Юрталана и хукна приведен към крушата. Но се закова на мястото си и едни миг стоя така, замислен и колеблив. Там, на тридесетина разкрача от пътя, остана убитото момче. То лежи в каръка и може някой от хората да погледне случайно между двете редици и да го види.
„Лошо е, ако го намерят в моята нива! — досети се Юрталана и се върна назад. — Ще пипнат най-напред мене и ще започнат разпити, огледи, следствия, съдилища, мъчения, глоби — съсипия. Иди им разправяй как е станало, оправдавай се, ако си нямаш работа. Трябва да го махна!“ — пристъпи твърдо към трупчето той, грабна го на ръце и все така приведен, хукна назад. Той измина тичешком своята нива, измина втора и трета. Грохнал, задъхан от умора, задуха и страх, той спря на един синор.
Но какво да прави сега? Да го остави и да си отиде? Ще си мълчи, никой не знае, че е бил в този край, не го е чул, не го е видял. „Ще го оставя!“ — реши Юрталана и изведнъж го обори умора, ужас и отвращение. Какви тревоги се струпаха на главата му! А само преди един час той си вървеше безгрижен и радостен из царевиците. Кой дявол го накара да се дигне чак от Еминаговото кайначе!… И защо му трябваше да гони момчето — нека си набереше царевица, нека цялата нива смъкнеше у дома си, да се не види и нивата й, и намерата й!…
Юрталана размисли. Ще го остави тук, ще го завие с треви и властуни, а като дойдат да режат тук върши, те го намерят. Ако не дойдат да режат върши, ще го открият по миризмата. Ще разпитат родителите му, съседите му, другарчетата му. И ще свърши.
Юрталана прехапа устни — най-напред тях ще хванат. Виж, за тях той хич и не помисли. Да е било самичко, не е било. Сутринта е излязло с други деца. Ето, тези деца ще разкажат къде са пасли през деня добитъка, как са се наговорили да си опекат царевица и как то се е похвалило, че ще им донесе зелени мамули. Откъде? От Юрталановата нива до корията. Знаят я те, защото, както се видя, и по-напред са брали. И оттук чорапът ще почне да се разплита.
Юрталановата нива до корията! Ще почне оттука, а докъде ще стигне, един Господ знае.
— Какво направих аз? Какво направих аз? — стисна се за слепите очи той.
И пак погледна трупчето, разтърси се от мъка и страх, извърна се, сам пребледнял като смъртник, и процеди:
— Трябва да го скрия.
Колкото и да беше забъркан и уплашен, Юрталана съобрази какво ще трябва да прави. Никой не трябва да знае къде е отишло момчето и какво е станало с него. Родителите му ще го чакат ден, два, ще го чакат и седмица дори и все ще се надяват да се върне. И чак след това ще хукнат да го търсят. Къде ще го търсят? По бостанджийските колиби, из водениците, по овчарските егреци. Ще се лутат все из тъдявашните кърища. Сетне ще се запилеят по съседните села, та и по селата на съседните околии.
„Кои ли хорица ще тичат като луди по пътищата и кръстопътищата! — хвана се за главата Юрталана. — На кои ли сиромаси изгорих чергата?“
Колко трупове е газил през войната — защо тогава не се е потрисал така, както се потресе сега? Дали защото там няма отговорност?
Никога няма да се изтрие от главата му един страшен случай. Беше в началото на Балканската война. Техният полк настъпваше по брега на мътната пълноводна Марица. Изведнъж на близкия хълм се показаха турски конни разезди, а след малко през насрещната седловинка се прехвърли като облак гъста турска кавалерия. Всички войници замръзнаха. „Момчета! — каза с развълнуван, но твърд глас техният командир. — Трябва скъпо да продадем живота си!“ Но паниката дойде още на следния миг, когато един от войниците посочи към насрещния бряг: две батареи полска артилерия бяха обърнати към тях. Никой не можа да разпознае, но всички знаеха, че там няма български части. Войниците се събраха накуп, като стадо, безпомощни да посрещнат убийствения огън на артилерията. И каква беше изненадата им, когато артилерията откри огън със страшна точност в гъстите редици на турската кавалерия. Ескадроните свърнаха назад, но преградният огън ги пръскаше и помиташе навсякъде. Оказа се, че зад хълма имало и големи маси турска пехота. Тази пехота след един час беше превърната на леш, Юрталана видя и цяла купчинка гаджали, забучили глави във вечен сън. Дълго, ги гледа той и дори му стана страшно и жално, но че тези хора имаха бащи и майки, за това той и не помисли.