— Сега вие ще ме почакате тук, аз ще влезна в църквата да купя свещи — поръча Юрталанката и провери дали парите й стоят. — Хем да не мръднете нанякъде! — извърна се тя още веднъж, преди да се мушне в струпания пред вратата народ. Тя влезе с мъка, купи три свещи, двете запали, помоли се горещо, постоя смирено с наведена глава и се измъкна навън, зачервена и изморена от блъсканицата.
Спряха един калугер, за да видят на кое място събират даровете. Той ги попита за какъв дар става дума и им посочи насреща, в дъното на двора. Стойко знаеше, че поднесените в дар овце и говеда се препродават, но той си мислеше, че там ще има някаква оправия, хората ще чакат реда си тихо и смирено и че калугерите ще посрещнат всички дароносители учтиво и с внимание. Но ред там нямаше и за да се стигне до петимата калугери, които приемаха и препродаваха подарените добичета, трябваше да се пробива път с ритници, блъсканици и ругатни. Калугерите гледаха подозрително на струпаните наоколо им хора и се разправяха рязко и сърдито с тях. Те си приличаха като петима близнаци — всички бяха с мръсни, сплетени, усукани на фъндъци бради, с дълги несресани коси, които падаха назад под оръфани и мазни калимявки. Расата им бяха окъсани, над коленете им висяха парцали.
Пазарлъците се водеха бързо, нервно. Овцете, телетата и канчетата минаваха от ръка на ръка, връщаха се пак на старите си места, гледаха тъпо и безучастно и чакаха нови купувачи. Стойко оглеждаше овните и се двоумеше на кой да се спре. Време за бавене нямаше, защото отзад постоянно напираха и всеки миг можеха да го изтикат. А не виждаше такъв овен, какъвто трябваше да купи.
— Да вземеш нещо хубаво! — заръча му старият на тръгване. — Парите няма да гледаш, чу ли?
Най-сетне от другия край бутнаха един наистина много хубав овен и Стойко тутакси го хвана за рогата.
— Колко струва? — извърна се той към калугера, като държеше здраво за рогата едрото и упорито животно.
Калугерът измери овена на око, погледна Стойко изпитателно, пак измери овена и отсече:
— Осемстотин лева.
Стойко се слиса:
— Много е скъп.
— За какво ти е? — спря се за миг калугерът.
— За дар.
— Тогава може и за седемстотин.
Стойко си спомни поръчката на стария, пък и нямаше какво повече да чака.
— Хайде, че няма време! — подкани го калугерът.
— Ето! — И Стойко бръкна за кесията.
Изведоха овена назад и го дръпнаха настрана. Юрталанката запали свещта на рога му, извади парче керемида и изтича до манастирската фурна, дето й сложиха няколко живи въгленчета. Тя се върна, като ги носеше предпазливо и ги духаше внимателно. Посипа върху въгленчетата малко тамян, духна пак и почака замислено смирено. Сега тя се молеше на света Богородица да приеме дара им и да ги закриля в това тежко положение, както ги е закриляла и пазила досега.
Тамяновите зрънца се стопиха и тънки къдрави струйки благоуханен дим се извиха нагоре. Юрталанката дигна керемидата над овена и го прекади накръст. Сетне доближи керемидата до запалената свещ и я държа така, докато да догори всичкият тамян.
Стойко беше прихванал овена за единия рог и за врата, гледаше мълчаливо майка си и се вслушваше неволно в припрените пазарлъци зад тях. Защо даваха в дар този овен и с какво щеше да им помогне света Богородица?… Той се досещаше защо правят всичко това, макар че старите нищо не му казваха. И беше сигурен, че вричането не е отдавнашно и че не е за някакво измислено от майка му боледуване на Алекси.
Тамянът догоря, въгленчетата загаснаха, свещта сипеше върху рога горещи капки восък. Старата се дигна, прекръсти се три пъти, остави окадената керемида настрана и махна с ръка:
— Води го.
Стойко задърпа овена, изведе го зад струпания народ и го предаде на калугера. Няколко души се хвърлиха върху замаяното добиче, хванаха го за рогата, смачкаха и събориха догорилата свещ и се скараха кой да го откупи отново…
10
Всички в селото вече приказваха за Севда и за Стойка. Това, че заедно бяха ходили на манастира и че Стойко и посред бял ден си отскачаше на гости като годеник, се тълкуваше от жените по вратници, на гости, в църквата, по кръщенки и гощавки, разправяше се от мъжете из кръчми и кафенета.
Но хората знаеха характера на Юрталана и поради туй малцина вярваха, че сватбата ще стане. И още отсега съжаляваха и Илия Казълбашев, и хубавата му дъщеря.
— Дрънкайте си вие каквото си щете, опечена работа е тая — казваше Куцото. — Да видим само кога ще хванем бай Тодора, та да му ударим едно пиене…