Кога спеше този човек? Севда го оставяше буден, с хлътнали черни бузи, замислен и нервен. И сутрин, макар че тя ставаше много рано, нито веднъж не беше го намерила в леглото. Обикновено той седеше до студената печка, загърнат с дебелия кюрк, и пушеше пак мълчаливо.
— Защо не спиш, тетьо? — подпитваше го тя внимателно.
— Нощ — година, бульо — отвръщаше той. — Спах и се наспах.
И денем не излизаше твърде често. Седеше си до печката, плюнчеше малко моливче и все правеше някакви сметки на цигарената си кутия. Чак след Нова година започна да се застоява из кръчмите и кафенетата, а една вечер се прибра доста късно. За пръв път от толкова време Севда го видя поотпуснат, развеселен и доволен. Личеше, че беше си пийнал. Той ги гледаше с някакво необикновено разположение и като че ли чакаше да го разприказват. Но свекървата си мълчеше, наведена над дебелите кълба, а Севда не смееше първа да отвори приказка.
— Свърших една работа, ама не знам харно ли я свърших — рече най-сетне той.
— Щом ти си я свършил, тетьо, харна ще да е — обади се Севда, остави вретеното и се обърна, та го загледа любопитно.
— Какво каза, Тошо? — вдигна глава и старата.
Той не я погледна, не й отвърна.
— Не знам, бульо, дали е харно, ама свърши се, дадох и капаро.
— Какво капаро си дал, Тошо? За какво си дал капаро? — стоеше все така втренчена в него старата.
— Утре ще идем в града да уредим всичко — продължи Юрталана, като че в стаята беше само Севда.
— Какво ще уредите, тетьо? — попита най-сетне тя.
— Купих Попчовата нива в Сърненица. — И той погледна гордо и победоносно.
— А за колко я купи, Тошо?
— За колкото я купих, купих я! — рече той, извърнат все така към снаха си. — Не е нито скъпо, нито пък е евтино, ама много пара хвърля, това е.
— По колко единият декар? — питаше настоятелно старата.
— По седем хиляди и двеста… Ама искаха десет хиляди на декар…
— Тя е голяма нива бре, Тошо.
— Трийсет декара и четири ара.
— Че то свят пара трябва да се даде пак! — заклати глава Юрталанката.
— Е, трябва! — врътна глава Юрталана. — Двеста и осемнайсет хиляди и осемстотин и осемдесет лева. С разноските по прехвърлянето ще ми излезе към двесте и двайсет и пет хиляди, до двесте и трийсет най-много… Ама пък е стока! — И той махна с длан.
— Ами близо ли е до нашата, Голямата нива, тетьо?
— Какво ти близо бре, бульо! Тая нива досега ми беше като трън в петата. До нашата е, синордаши са. Нивата, дето е от долния край на нашата… Най-хубавото място в целия кър — тлъсто, богато, ум да ти зайде! — пламна Юрталана и очите му светнаха. — Досега й викахме Голямата нива, ами тя сега стана голяма… Цяло поле, хеее!…
— Колко декара става сега, тетьо?
— Осемдесет. — И Юрталана завъртя с ръка, завъртя волно и нашироко, без да продума повече. Но Севда разбра: сега те имаха най-голямата и най-хубавата нива в целия кър.
12
По средата на Голямата нива в Сърненица имаше висок, клонест бряст. Този бряст се виждаше отдалече, усамотен и личен, и по него хората познаваха не само Юрталановата нива, но цялото околно поле. Под неговата широка сянка лете се стичаха и жетвари, и копачи, събираха се говеда, подгонени от нетърпимия пек, пладнуваха овце.
Някога тази нива с величествения бряст по средата беше малко парче земя, което двамата сина и двете дъщери на стария Стойко Юрталанов наследиха след неговата смърт. Сестрите не взеха дял от тази нива, те си разделиха друго едно парче. Иван и Тодор хвърлиха жребие. Брястът се падна в дела на Ивана. В замяна на него Тодор получи едно тревясало ъгълче земя от долния край. Още същото лято Ивановата жена падна от колата, повреди се нещо и пролежа с месеци в болницата. Харчи Иван, търси пари в заем и най-сетне намери цигани-катунари, та им продаде бряста. Сви се сърцето на Тодора, такова дърво не се отглеждаше всеки ден.