И изведнъж кларнетът трепна-трепна, изви на плач, звуците се пречупиха, цигулките изскрибуцаха и спряха. Играчите се сковаха сгорещени, бодри, с очи, блеснали от радостно вълнение. Но никой не се пущаше и всички чакаха музикантите да си подухат в шепите, да си постоплят пръстите и да подхванат пак.
— Ръченица! — извика някой.
— Ръченица! — провикнаха се всички и преди музиката да засвири, краката бяха готови вече — десните малко напред и малко препънати в коленете, левите опънати като пружини назад. И още при първия звук кръгът се друсна, понесе се, заизвива се из широкия двор като смок. Шареното хоро се прочисти — мъжете се пущаха, изтичваха напред и се залавяха един до друг след кума. Назад останаха жените. Първа от тях беше кумата. Това прегрупирване стана бързо и незабелязано, без да се даде знак за него, и всички знаеха защо става то.
Кумът погледна наредените мъже, вкопчани здраво за ръце, изви високо дантелената кърпа, отстъпи назад.
— Често! — извика той. — Хоп!
И всички мъже клекнаха пъргаво и ловко като един човек. Командуваше кумът, плувнал в пот, бърз и лек като момък.
Токовете къртеха заледения пясък на двора, коленете се огъваха, краката се сплитаха и разплитаха, като че ли някаква невидима сила ги направляваше в този точен, красив и безпогрешен ритъм. Щом кумът разтегнеше кръга и размахнеше кърпата над главата си, мъжете се изпъваха като струни.
— Хайде! Хоп! — командуваше Иван и всички клякаха в крехкия и бърз темп на ръченицата.
Най-сетне кларнетът пак изви, задави се и изписука, цигулките изскрибуцаха. Това беше знак, че музиката спира.
Играчите стояха една минута на местата си, сгорещени и задъхани, разтърсиха плещи и се юрнаха към топлата стая…
Последен влезе кумът. Той бършеше челото си с голямата дантелена кърпа и гледаше отвисоко, доволен и горд. „Не ви се давам — искаше да каже той, — макар че сте млади!“ Като си пое дъх, той махна на Коста, забоде една банкнота на шапката му и се отпусна на шарената възглавница.
— Ей, че хорце му тропнахме! — каза един момък и се огледа.
— Здравата се поразкършихме — обади се кумът, като подаваше празната кана на жена си.
— Сега младите да попеят. — Пое тя каната и погледна малката си снаха, която се изчерви, посегна, та взе каната и тръгна за вино.
— Хайде, напълни я! — извика й свекърът. — А като я донесеш, ще ни попееш малко.
— Не мога — извърна се леко снахата и затвори вратата след себе си.
— Ще видим — завъртя глава той и погледна жените. — Пее тя, като чучулига пее, ала се срамува много.
Всички се спотаиха и всички я чакаха да се върне, за да я чуят. Тя подаде каната на свекъра си, мина към младите невести и наведе глава.
— Хайде! — заповяда Иван.
И тя запя. Подхвана много извисоко, но гласът й не достигна, сниши го, задави се и това още повече я смути.
— Не бързай, по-полекичка, по-спокойничко! — окуражи я свекърът.
И чак тогава тя събра силите си, оправи гласа си и песента се проточи сладичко, но ниско. Тази песен беше тъжна, в нея се разправяше как мъжът не бил доволен от жена си, защото тя не била хубава, както на млади години. „Че как ще да съм хубава, както на млади години — отвърнала невястата, — когато девет съм рожби родила, девет съм люлки люляла, над девет гроба плакала.“
Снахата млъкна и се сгуши зад жените и макар че всички я похвалиха, тя си знаеше — не излезе така, както свекърът очакваше…
Коста подсмръкна шумно и това показваше, че и той се кани да попее. Сетне се изкашля, подпря цигулката на коляното и подхвана… Той пя с чувство, сам развълнуван от съдържанието на песента:
Майката думала на малката и красива Кита да не се облича добре и да не ходи често за вода, че турците се канели да я отвлекат. Но Кита не слушала майка си и наистина турците веднъж я грабнали от чешмата и я отвлекли. Вълко и Иван тръгнали на поклонение в Света гора, но като чули плачовете на Кита в харема, разбили вратата му и спасили малката християнка. Петко Сандъкеминя подкокоросал пашата да отмъсти за това осквернение на турската светиня и взел, та и писмо в Цариград изпратил. И обесили Вълка и Ивана, погубили ги, задето спасили една млада християнска душа.
Песента беше дълга, но събитието беше интересно, а и певецът имаше хубав и обигран глас, та всички го слушаха захласнати. Той познаваше силата си и като всички хора, свикнали да побеждават, правеше се, че гледа с безразличие и пренебрежение на своя дар.