— Всичко! Всичко! — повтори той с пламенна откровеност и изведнъж додаде с шепот: — Само едно не ти казах, но тогава…
Тя изтръпна.
— Какво?
— Не е хубаво… затова… пък и тогава още не знаех… дали ще се вземем… — смънка той забъркан и смутен.
— Искам всичко да ми разкажеш! — извика Севда, жегната от остро любопитство. — Всичко, всичко!… Каквото и да е… За нищо няма да ти се сърдя.
— Не е за сърдене… то беше през оная нощ, когато не дойдох у вас и те излъгах, че съм бил на ливадата.
Парлива ревност я клъвна и тя се отпусна като попарена. „Някоя друга среща!“ — реши тя накипяла, но примирена и готова да му прости всичко.
— Кажи… всичко ми кажи! — пошушна тя отмаляла и се притисна в него.
— Тогава ние с тетя ходихме в корията…
И той й разкри страшната тайна за изчезването на Астаровото момче.
14
Няколко нощи Севда сънува убитото Астарово момче. Тя го виждаше по ризка и босо, така както й разправи Стойко, с жълтовосъчно личице, с коса разчорлена и сплъстена от съсирената кръв. И кой знае защо тя го виждаше с мека, черна коса, такава коса, каквато имаше майка му. Стойко каза, че детето било ударено в главата. Така веднъж удариха в главата момчето на батя й Динка, майчице, колко кръв изтече тогава!…
И дълго време Севда трепереше от страх и не можеше да погледне свекъра си в очите. Чак напролет, когато хората отново плъпнаха по полето и работата ги погълна, тя се поуспокои. За убитото момче мислеше много рядко, само когато работеха на двете ниви — при Еминаговото кайначе и до корията. Севда не смееше да се извърне натам, дето доскоро над дребните дъбаци и гъсти храсталаци стърчеше вековният, оплешивял и корубест великан. Страхуваше се, че ако се вгледа в оная посока, хората ще се усъмнят и ще се досетят.
Какво ще стане след това? Ще затворят свекъра й, ще го влечат със Стойка по съдилища и цялото село ще приказва против тях. Може имотът им да се разсипе. И тогава тя няма да се радва и да се гордее, че е Юрталанова снаха…
„Божичко! — мислеше си понякога Севда. — Защо Стойко ми разказа това!“
Лятото съвсем й отплесна мислите. То дойде с хиляди нови залисии, с тежка, непосилна работа, която като че никога няма да се свърши. Сега се връщаше от полето смазана от умора, заспиваше сладко и се събуждаше с натежали клепачи. Водеха постоянно надничари и тя трябваше да работи от всички най-много и най-пъргаво, за да им дава пример. Идеше им най-често Цървенакова Добра с дъщерите си.
— Няма да ги оставяш да се отягат! — наръчваше Юрталана на снаха си. — Те ще гледат тебе — ако ти работиш, както трябва, ще работят и те.
И Севда работеше до отмаляване, до замайване — често, като се изправеше за миг, пред очите й заиграваше разноцветна паяжина. Работеха с нея и надничарите, но понякога Кичка скръстваше ръце, гледаше я и току се изсмиваше зад гърба й:
— По-полека, како Севдо, ще си подминеш късметя!
Севда не знаеше какво да й отговори, поглеждаше я смутена и виновна, изоставаше назад и на края ги канеше да починат.
Веднъж, малко след беритбата на царевицата на гости им дойде зълва й с детето си. Тя дойде с голяма кожена чанта, каквито носеха учителките и жените от града, и тази чанта беше пълна с помади, червила, вазелин и разни моливчета.
— Тоню ми ги донесе от Пловдив — казваше тя, като че ли искаше да се оправдае за нещо.
— Ех, та нека ти ги е донесъл — гледаше ги с умиление Юрталанката. — Та сега му е времето, докато си млада…
Зълвата спеше до късно, закусваше сама в кухнята, мотаеше се из стаите и постоянно тършуваше.
— С това дете! — казваше старата. — Не може нито да се наспи, както трябва, нито да се наяде спокойно… — И тя се въртеше около нея, друсаше внучето си и всеки час я питаше гладна ли е…
Отвяха толкова царевица, Севда и Стойко се съсипаха да въртят тежката веялка, чак и съседите надойдоха да им помагат, само зълвата не излезе от къщи, не се показа на хармана. При сипването на царевицата Юрталана влезе в кухнята.
— Нека да дойде и Мика да помогне малко — заръча той на жена си.
Но тя му се сопна:
— Ба, малко й е на нея това дете, та още…
— А бе, рекох, ако се е затъжила за работа — оправдаваше се той, омекнал и кротък като никога.
— Тя се е отучила! — все така строго и троснато отвърна старата.
Севда събираше чували в килерчето и чу разправията между свекървата и стария. Тя беше напрашена, разчорлена, боса, но като винаги — стройна, хубава и здрава. „Отучила се! — процеди тя с тъпа дълбока болка. — И кога пък толкова бързо се отучи!“ Нека си стои в къщи, нека си гледа детето, никому не е потрябвала, но да се прави, че е забравила да работи, ето за кое Севда сви презрително устни.