— Юрталановата яловица! — подхвърли небрежно едно от тях и тя видя с крайчеца на окото си как те се ухилиха многозначително.
Обида, мъка и срам я задавиха. Тя мина като замаяна край речната улица, отмести пътната порта и влезе в бащиния си двор, без да я притвори пак. Тя влезе в кухнята, дето майка й беше полегнала на малкото миндерче, изхълца и се строполи в краката й. Казълбашката премаля от страх, сложи длани върху косата й и я погали нежно…
Дълго и неутешимо плака Севда. Замисли се Казълбашката, угрижи се — трябваше да се направи нещо, не може да се стои вече така със скръстени ръце. Инак ще се съсипе гиздавата й дъщеря — от хорски приказки и къщни разправии…
В неделя, на църква, тя видя Юрталанката, заприказва я, покани я на гости, черпи я и отначало предпазливо, със забикалки, а сетне и направо я попита какво да правят със Севда. Следната неделя пак се срещнаха в църквата и решиха — да я заведат на Козловец, та да се провре през Богородичния камък.
Козловец беше висока камениста чука, откъсната от планината и захвърлена всред неизгледната равнина. На южната страна на чуката имаше запустели каменни кариери, дето селяни от околността идваха понякога да откъртят по нещо. На източния край, под самия връх, се гушеше малко параклисче със схлупена и разкривена постройка отстрани. На това място идваха поклонници през цялата година, но на празника на света Богородица се сипваше народ от цяла Южна България. Стотици млади невести ходеха там с една молба и с една надежда — като се проврат през Богородичния камък, да се сдобият с рожби. Богородичният камък беше една отвесна скала, изрязана от длетото на случая и на природните стихии. Тази скала беше изправена като врата точно на пътечката, що водеше от параклисчето за черния междуселски път долу. Времето беше прояло камъка по средата, а човешката ръка беше разширила и загладила този отвор, колкото да се провре здрав пълничък човек.
Стойко, Севда и Казълбашката пристигнаха на Козловец при залез-слънце, срещу празника на света Богородица. Изцеление, според думите на хората, се добивало и през всяко време, но срещу празника на Божията Майка то било най-сигурно.
Синкавата сянка на далечните старопланински възвишения полази и загърна полето. Светла слънчева вълна се покатери по склоновете на Родопите, скри се в падините, изкачи се на най-високите чуки и се провали оттатък. Из кривите и прашни пътища скрибуцаха коля, на места се отбиваха напреко през стърнищата и синорите и спираха в подножието на Козловец. Те спираха на полянката откъм запад, нареждаха се една зад друга, една до друга, сиви и тромави като костенурки. Жените поемаха нагоре по пътечката, те бързаха да се поклонят и да си заемат места, а мъжете връзваха воловете за яремите, слагаха им да си похапнат и също поемаха нагоре. Които бяха дошли по-рано, вече се бяха върнали до колите си, трупаха се на купчини, запитваха се за селата си, за поминъка си и пушеха. Те се сприятеляваха бързо и направо, сприказваха се и се изповядваха открито и смело, защото всички знаеха, че една и съща неволя беше ги откъснала от огнищата им и ги беше събрала тук срещу този голям празник.
Мъжете спяха при колите си, а жените оставаха горе. Стойко помогна да изнесат чергите, храната и даровете. Казълбашката беше взела цяла торба пшеница, една любеница, шишенце чист зехтин, два-три скамака памук, голяма памучна кърпа и дълга женска риза от домашно платно — с тънки дантели и с червени кенари. Всичко това трябваше да се поднесе като дар на света Богородица, за да изпрати своята помощ на дъщеря й.
Пазач и разпоредител на параклисчето беше мъж на преминала възраст, с дълга немита коса и с рядка, невчесана брада. Той ходеше със смачкано сиво кепе и с дълго джубе, изтъркано и поизбеляло от носене. Откъде беше този човек, кой го беше оставил тук, това никой не знаеше. Калугер не беше, не беше и някакво друго духовно лице, това се виждаше. А се обличаше и се носеше малко особено, като поп, та поради това всички го мислеха, че все пак той е някакъв отрекъл се от живота божи служител.
Този чудноват пазач посрещаше гостите си хладно и пренебрежително и първата му работа беше да ги упъти къде и как да поднесат даровете. Той се мъчеше да изглежда простодушен, безкористен и безстрастен, но очите му постоянно шареха лукаво и изпитателно. Само с един поглед той претегляше донесените дарове. Тези дарове не оставаха дълго в параклисчето, едно, защото се натрупваха, а място нямаше и, друго, защото все пак пазачът трябваше да излиза и да обикаля гостите си. Той отнасяше всичко в пристройката, дето никой не можеше да надникне. Този дълбок, ненаситен и тайнствен склад беше винаги под ключ. Пазачът се сърдеше и викаше свирепо, ако някой дръзнеше или много настояваше да надникне вътре.