— Не залепяйте свещите около отвора — викаше строго пазачът. — Бре, като че няма другаде място… Ще се провирате сега, нали някоя може да се подпали!…
И от двете страни на камъка никнеха големи и малки пламъчета, трепкаха, пращяха и сякаш се надпреваряха да догорят.
Пазачът погледна на изток, отдръпна се и посочи:
— Време е, хайде минавайте!
Жените се споглеждаха и не се помръдваха от местата си. Никоя не се решаваше да мине първа.
— Хайде де! — ядоса се пазачът. — Сега пак ще се блъскате… Ей го слънцето се показа…
Тогава малката женичка с бледото личице пристъпи, прекръсти се три пъти, вгледа се унесено в румените иви на изтока и като подбра полите си с една ръка, подпря се с другата и премина през кръглия отвор. Зашумяха жените, разстъпиха се, започнаха да се кръстят бързо, да се покланят и да се тълпят пред камъка.
— По-полека… една по една! — викаше високо и сърдито пазачът. — Ето, аз нали ви думах!… Така няма да се изредите бързо.
Казълбашката буташе дъщеря си:
— Хайде, Севде, хайде!
Севда се притисна, хвана се за камъка, наведе се и се провря несръчно, пламнала от смущение. „И дали ще има някаква помощ от това?“ — мъчеше я все туй горчиво съмнение, преплетено здраво сред изблиците на всяка нова надежда.
Тя запали по-малката свещ в параклисчето пред образа на Божията Майка, помоли се горещо и от сърце, направи три дълбоки метана и си излезе съвсем отпаднала от безсънието и напрежението на тази паметна нощ…
Слънцето ги свари на път. Козловец оставаше все по-далече и дългата му сянка се стапяше и се прибираше към полянката, дето още се мяркаха разпрегнати коли. Севда се унасяше полека-лека, спокойна и доволна като човек, който чистосърдечно и точно е изпълнил своя дълг. Тя вярваше вече, че жадуваната рожба ще дойде най-сетне…
През цялата есен живя с тежки съмнения, със сладки надежди, с вълненията на радостта и разочарованието. Тя броеше със страх дните, пърхаше от щастие при най-слабия и случаен признак, а след това шеташе из къщи като пребита. И вечер плачеше дълго и ненаситно върху ръката на Стойка. Гледаше я Стойко, задушен от мъка, и не знаеше какво да й каже — как да я утеши.
Не изтрая той сълзите й, пресрами се и попита баща си дали да я заведе в Пловдив на лекар… Юрталана кимна с глава и попита само колко пари ще му трябват. Обнадеждена и съживена отново, Севда тръгна за Пловдив. Слушаха лекарските съвети, гледаха страхопочитателно и вярваха. Накупиха лекарства, сума пари там похарчиха. Но и оттам помощ не намериха.
— То ще си дойде с времето, щерко — утешаваше я Казълбашката. — Ако не даде Бог до четвъртата година, ще чакаш осмата. Колко жени като тебе са ревали и…
Мина и четвъртата година и Севда все живееше с една мъничка надежда. Не угасваше тази малка надежда и Севда все чакаше и плачеше. Тежко минаваха сивите зимни дни и студените дълги нощи.
На следната година, преди Коледа, Стойко каза на майка си да идат и до София.
— Да опитаме и там, майко — говореше й той тихо и убедително. — Там има по-големи доктори, по-учени професори, те по знаят, може пък да е късмет, може да, помогнат… Ето, баба Пеювица беше съвсем ослепяла, в Пловдив не можаха да й помогнат и като отиде в София, оперираха я и сега си ходи като момиче…
Три дни старата дебна Юрталана, за да го свари по-весел и по-разположен, та да го помоли за това.
— Тошо бре — намери тя сгода една вечер, — стопи се булката ни бре!… И Стойко, гледам, и той.
— Е?
— Стойко вика да идат и до София, а?
— Какво ще правят в София?
— Ами да видят там… дето досега ходихме, помощ не найдохме, та… да идат и до София, белким там…
— Не било от Бога, та от хората! — отсече Юрталана, смукна дълбоко от цигарата и потъна в облак тютюнев дим.
16
Полека-лека цялата кърска работа падаше вече върху Стойка. Той ставаше рано, обикаляше сушините, наглеждаше добитъка и будеше аргатина. И когато се върнеше много късно, пак трябваше да нагледа всичко и да нареди работата за следния ден — да потърси надничари и да ги спазари. Стойко се пазареше дълго, скъпеше се за стотинката и гледаше да откъсне колкото се може повече.