— С… какво съм го заграбил? — пламна Юрталана.
— Ти си знаеш. Но аз сто тричленки ще направя, ама пак няма да ти дам да седнеш на кметската маса. Разбра ли?
— Разбрах, И ще те накарам да я направиш тази тричленка, та тоя народ да види, че силата ти е в околийското управление.
— Ама народът ще види и това, как ливадите ви ще хвръкнат! — изсъска язвително Пеню. И като се обърна към смълчаните и хитро усмихнати посетители, кимна с глава към Юрталана: — Боли го! И как няма да го боли — харно му беше на господина — коси си по една плевня сено, а нашият добитък стърже по геренлиците.
— Право, право! — обадиха се неколцина.
— Стока ми е! — разлюти се Юрталана. — Не съм я крал, пари съм броил.
— Знам как си ги броил, знам! — клатеше глава срещу него Пеню. — Е-ех, светецо, е-ех!
Хората се разкикотиха.
— Знаеш! — стрелна го презрително Юрталана. — И аз знам кой е лентяйствувал толкова години, и аз.
— Ти ли си ме хранил бе, господинчо! — скочи кметът. — Аз може и да съм лентяйствувал, това си е моя работа, ама не съм правил хайдутлук през войната.
— Хайдутлук през войната правеха онези, дето пазеха мостовете около полите на жените си! — клъцна го Юрталана.
— Аз през цялата война, аз… — наежи се кметът.
— Ха кажи къде те свари демобилизацията! — посочи го с презрителна и победоносна усмивка Юрталана. — Кажи да чуят всички!
— Лисица си ти, лисица! — изкриви си устните Пеню. — Ти си мислиш, че като си мълчим, та нищичко не знаем… В затвора трябваше да си сега, не да ми се перчиш тук и да се вреш в селските работи.
Зловеща мисъл парна Юрталана… Той пребледня, преглътна мъчително слюнката си, но се съвзе.
— Хайманите и дармоедите трябва да се затворят! — извика той с ожесточение. — Ама оправия, на! Тях и за кметове ги избират.
Пеню пристъпи със стиснати юмруци. Юрталана се дигна и сухото му кокалесто тяло се опъна. Неколцина от посетителите скочиха и им препречиха пътя. Те издърпаха кмета към тезгяха, а Юрталана изтикаха извън.
— Мръсник! — викаше Пеню. — Хайдутин! Разбойник! Крадец! Зейнал като ламя, да има колай, цялото село ще нагълта!… Ама ще повръща това, дето го е лапал така.
— Готованин! — зъбеше се отвън Юрталана. — Той ще ми разправя на мене. Ама ще го науча аз, та да помни, докато е жив, кой е Тодор Юрталанов!…
18
За какво подмяташе кметът?… Бил лисица, трябвало досега да бъде в затвора…
Юрталана ходеше из двора като попарен. Ами ако някой е видял или е дочул за убийството на Астаровото момче! Дали Пеню знае нещо и се таи още, чака да се счепкат наздраво и тогава да го обади и да го съсипе?
Юрталана махаше с ръка. — Не! — За парите от войната загатваше той. Инак, ако някой беше подушил нещо за Астаровото момче, ехее, досега да се беше раздрънкало из цялото село.
— Не, такова нещо скришно не стои! — успокои се Юрталана.
Но до месец, до два месеца той не се мяркаше из кръчмите и кафенетата, навърташе се повече из къщи и из двора, отскачаше до града и все питаше и разпитваше там — какво може да се направи за ливадите. Понякога при него идваха стопаните на други дялове от мястото, което селото щеше да отчуждава, питаха го за туй, за онуй, молеха се да се разтърчи — щели и от разноските да поемат нещо.
— Нищо не може да се направи! — викаше разлютен Юрталана. — Когато беше време да изхвърлим от общината това куче, вие си опъвахте броениците, цепехте се и си гледахте партийките, а сега — мър, мър, мър!… Ще ни хвръкне стоката — ето, това е положението.
От много тичане, от тревоги и непрекъснато пушене Юрталана отпадаше полека-лека, пъшкаше мъчително и само псуваше. Полегнеше ли, не му се ставаше. И макар че понякога се застояваше с дни из къщи и из двора, не се интересуваше вече от кърските работи, както се интересуваше някога. Но той затова си беше спокоен, защото виждаше, че Стойко много тича и много заляга за работата. Друго тревожеше и подкопаваше силите на Юрталана — той виждаше, че Пеню си плете кошницата, подсмива се и чака. Чакаха и всички в селото — кога ще се реши отчуждаването на ливадите. „Защо се радват толкова тези хора? — питаше се учуден и озлобен Юрталана. — Мерата няма да порасне кой знае колко, за няколко дни добитъкът ще изпомачка и измърси хубавото място и пак ще гладува…“ От омраза и завист ли беше това? Имаше и нещо друго, което Юрталана не можеше още да разбере.
Най-сетне всичко по отчуждаването на ливадите беше свършено.
Този ден Пешо седеше в кооперацията, буташе гуглата си ту назад, ту над веждите, пушеше важно и поглеждаше горделиво и победоносно.