— Боже, Боже — въздишаше тежко Севда. — Какво ми дойде до главата да патя!
— Малко имотец да имам, мъничко, колкото да се захвана, ще му зарежа и къщата, и намерата! — заканваше се Стойко. — Търча като кон, работя като роб и да ме хока той мене, да не ме зачита за нищо…
И очите му пламнаха за миг, но в заканата му нямаше решителност и воля.
— Оох! — облегна се Севда на дланта си и се отпусна убита от мъка и отчаяние. — Къде да идеш така, без нищо-нищичко, какво ще направиш с две голи ръце!… Запрени сме като добичета в букаи — и да ни гълчат, и да ни тровят, ще търпим и ще си кютим…
Но и след тази крамола Стойко не се стресна. Севда все го будеше сутрин и все го посрещаше грохнал, тежък, занесен, и все работата му беше свършена наполовина.
Юрталана го гледаше, накипял от ядове и съмнения.
— Значи, не иска да работи! — скърцаше той със зъби. — Добре! Ще видим кой е кум и кой стар сват.
— Тая поразия! Тая кукувица! — съскаше старата. — Тя го подкокоросва, тя му дава тези умове.
— Всичко е от нея! — допълняше твърдо и заканително Юрталана. — Аз нея ще я пратя, откъдето е дошла, ама и на него няма да простя. Хич да го омотае една пола, да се води той, глупакът му, по женска пипка!
Севда вече знаеше какво мислят за нея, топеше се и по цял ден тичаше като луда на работата, само и само да позаглади сръдните и клеветите им. Тя гледаше да свърши всичко навреме и най-хубаво и постоянно следеше Стойка, дебнеше го и залягаше да не изостава, мъмреше го шепнешком и го караше да работи по-бързо и по-спорно.
Чак на Гергьовден сутринта, на софрата, Юрталана поиска от Севда вода, попита Стойка как е пшеницата на Голямата нива и съобщи, че пазарил градината на Карагьозчето.
— Ще я пиша на тебе и на Алекси — съобщи той, като се отпусна назад и запуши самодоволно.
— Ех, както искаш — отвърна с престорено спокойствие и безразличие Стойко, но сърцето му затупа радостно.
И така, сдобрени и сговорчиви, те завършиха жетвата…
На Петровден Юрталанката се завъртя около снаха си, попита я любезно за това и онова и подхвърли да идат на гости.
— Ами — кимаше тя с глава — цяло лято не си стъпила, какво ще рече майка ти… То и работата ни връзваше досега, ама отсега… докато не сме почнали харман, идете, идете, срамота е от хората.
Севда се разшета радостна, натъкми се пред огледалото, хубава и наконтена като пеперуда. На улицата хората трябваше да я сочат с пръст, те не трябваше и да помислят, че в къщи си тя е по-тиха от водата и по-ниска от тревата. „Юрталановата снаха“ — така трябваше да я знаят всички. Ето, изтъркулнаха се толкова годинки, а тя минаваше по улиците все така горда, напета и наконтена.
Стойко се обличаше в другата стая и се чуваше чак на двора, като пъшка и се сърди нещо на дрехите. Всичко беше му се отеснило и особено крачолите на новите му потури, които доста отдавна не беше обличал. Три копчета останаха незакопчани, но нямаше какво да ги прави. Севда влезе при него, погледна го как се мъчи и се наведе да му помогне.
— Много мързелив стана, ама как си напълнял! — притисна се тя галено.
— Ти да видиш! — обърна се след малко той плах и учуден. — И обущата не ми стават.
— Да не си взел Алексовите?
— Бре, та да не познавам обущата си! Я гледай, кракът ми не може да влезе.
— Целият е надебелял! — попипа стъпалото Севда.
— Какво е това чудо! — пъшкаше Стойко. — Пръстите ми не се събират. А ми бяха широки биля.
— Дай да видя! — Севда смъкна чорапа, запретна крачола и дълго гледа изпънатата мека и поизбледняла кожа. Натисна на две-три места и пръстите й потънаха като в тесто. Личеше, че пропъдената кръв се връщаше бавно към натиснатото място. Стойко гледаше отпуснат безпомощно на пода.
— Боже! И двата ти крака са отекли.
— И двата! — рече той глухо, със засъхнало гърло.
— От що?
Той дигна рамене.
— Ти си болен, Стойко!
— Нищо не ме боли.
— Не знам. Трябва да идеш на доктор.
— Ба, да ме изплаши! — отвърна той като на шега, но сърцето му пръхна от уплаха. — Нали знаеш, че всички доктори лъжат.
— Виж, и лицето ти такованкана… — загледа се тя в него. — Иди, иди до доктора, до тукашния доктор… Казват, млад бил, ала много познавал…
— Мани! — килна той глава. — Тетю да се развика пак.
— Няма да му казваш. Ще идеш да се прегледаш, не е голяма работа.
Казълбашката го изгледа също така неспокойно и изпитателно и го смъмри, дето досега не е ходил на лекар.
— Аз знам, има ли подпухнато, то не е чисто — думаше тя наставнически. — Иди ти до доктора, още сега иди, той и в празник преглежда до пладнина…
Стойко се повъртя, повайка се, па току се запъти към амбулаторията. Лекарят, млад момък, сладкодумен и пъргав, скоро назначен в този участък, го прегледа внимателно, сериозно, съсредоточено. Още от пръв поглед той разбра всичко, но искаше да го прислуша основно.