— Болестта е сериозна, но ако се пазите, както трябва, всичко ще се оправи — заключи той.
— Как да се пазя? — ококори се страхливо Стойко.
— Първо — диета. Много строга диета. Ще ядете зеленчукови храни, по-безсолни и без оцет. И никакво месо. Пушите ли? Ще оставите тютюна — още днес — и никакви спиртни пития — нито капчица. Има ли кой да ви работи! А, това е добре. Няма да се движите много, ще лежите, сега е лятно време, топло е, ще си изберете някоя по-хубава сянка, ама гледайте пък да не простинете — и няма да се мърдате оттам. По възможност по-малко усилия. И чист въздух. Сега може да се стои и да се спи вън, но през зимата ще живеете в светла, слънчева и хигиенична стая. Разбрано? Диета, почивка и чист въздух.
Стойко слушаше слисан, уплашен, разтреперан и на въпросите отговаряше така, както отговаряше на учители, когато сестра му го заведе да го запише в първо отделение. По държането и заповедническия тон на лекаря той разбираше, че това не е обичайното докторско плашене. Ето, това момче му казваше всичко, както си беше: че не му се яде, че му се спи, че не му се работи, че се изморява много бързо… И като че е разтворило главата му и чете мислите му…
Лекарят надраска рецептата и я подаде.
— Три пъти на ден по една супена лъжица след ядене — рече той и го потупа по рамото. — Нищо няма, всичко ще се оправи, само това, дето ти го разправих…
Стойко се върна у Казълбашеви посърнал, отпаднал, потънал в пот. Той разправи със задъхване за прегледа и за заръките на лекаря.
— Всичко ми каза, всичко, всичко! — чудеше се той и пред тях. — И биля дето съм лежал болен от гърло…
— Боже! Боже! — тупаше се по бедрата Севда. — Кой ще му повярва сега, че е болен, кой ще го остави да не работи и да лежи…
— Хубава работа! Ще го оставят, защо да не то оставят! — сърдеше се Казълбашката. — Баща и майка му са.
Стойко слушаше приказките на двете жени с поглед, устремен към кладенеца, и в умореното му съзнание изплаваха спомените за първите срещи в сянката на високата тръст…
20
Юрталана седеше до леглото, пущаше големи кълба дим, за да пропъди комарите, които се виеха и свиреха над главата му, и току повтаряше:
— Болен ли? Болен ли?… Да взема аз една тояга, че… Днеска са я скроили тази у Казълбашеви… Пратили го на доктора… Санким — вижте де, Юрталана не се грижи за децата си, ние ги пращаме да се лекуват!…
— Белким лошо са мислили бре, Тошо! — успокояваше го жена му. — Пък може наистина да е болен… Скитасал ли си го — подпухнал е и краката му са потекли.
— Може! Може! Знам, че може! — отпусна той глас. — По хората ходят тия болести, не ходят по горите. Ама защо тича да разправя и да се оплаква у Казълбашеви — аз тук баща ли съм, куче ли съм… Да ми каже, да ме попита, ще го пратя и на доктор, може, ако трябва, и в Пловдив да иде, и до София чак… Ами тъй де, може работата да е за по-големи доктори… А той — Юрталана разпери длани — нито на тебе, нито на мене е казал, че го боли нещо, и изведнъж — на доктор. И откъде да знам аз дали наистина е ходил на преглед? И каква ще да е тази болест, дето я е измислило нашето докторче — това да не яде, онова да не яде, това да не пие, онова да не пие!… И здрав-прав човек — да лежал на сянка и много-много да не се мърдал, да си живеел в отделна стая, чиста, хигиенична… Не, не му хващам дип вяра аз, не знам дали има такава царска болест по света…
— Може и да му е казал бре, Тошо!
— Може. Как пък му каза да прави такива работи, дето той и без туй си ги правеше досега — легне ли, не става, отяга се на работата и мълчи, като че ли думите му са с пари…
— Пък ти иди до доктора, питай го, то барем не е далече.
— И ще ида, та да видиш, че всичко е скроено… Мъчи евтино да ме продаде той, ама да има да взема… Дето той отива сега, аз отдавна съм се върнал…
Старата поклати глава:
— Не знам. Нищо не знам.
— Аз пък знам! — отвърна троснато Юрталана. — Съветник, си има той, ама с тоя съветник няма да иде много надалече!…
— Ако е сторил нещо, тая, хрисимата, тя го е подкокоросала, чума дано я тръшне макар! — оживи се старата.
На другия ден пак беше празник и още рано-рано Юрталана започна да обикаля и да надниква в амбулаторията. Той беше сигурен, че Стойко го е излъгал за болестта или никой не е ходил до лекар. И се канеше, като се върне вкъщи, да го нахока така, както и куче не се нахоква. Но излезе, че Стойко наистина е бил на преглед вчера и че болестта му била много сериозна и опасна, ако, разбира се, не се вземели бързи и строги мерки. Младият човек с бялата престилка гледаше Юрталана в очите и му се караше — защо са стояли толкова дълго време, та не са го церили досега? И постоянно повтаряше: никакви движения, никакви усилия, никаква работа, пълно спокойствие, чист въздух и отделна храма — зеленчуци без месо, без сол и без оцет… Юрталана слушаше и пушеше мълчаливо. И той се върна у дома си сърдит и недоволен.