— Какви са тези болести, холан, какви са тези чудесии! — кряскаше той. — Аз на три войни ходих, ама такова нещо не срещнах. И глад беше, и студ, и пек, и въшки ни ядоха, и мухи ни хапаха, и пак се върнах жив и здрав, а те — и леглото му легло, и храната му храна, и всичкото му всичко, и пак болен бил, кекав бил, да лежал, диета да пазел… То да беше болест като болест, нищо, ще полежи, ще попъшка и ще му мине. А то — сериозно било, а кога ще оздравее, не казва…
— Ами като е рекъл докторът бре, Тошо, може и така да е — шушнеше му кротко старата.
— Доктор! Хлапак един, много разбира той от болести! Аз, да ти кажа право, взех да се съмнявам и в неговите приказки — наведе се поверително Юрталана.
— В чии приказки?
— На доктора.
— Защо?
— Тъй на. Отде да знам аз дали той… — Юрталана си прехапа думата, сякаш се задави.
— Кой?
— Стойко… Дали той не се е оплакал на доктора от работата и от положението вкъщи и оня… като му е пуснал нещо, да го е наредил тъй — лежане, пиене и спокойствие…
— Не думай така, Тошо! — сепна се старата. — Болно ще да е момчето, не си навличай грях на душата… Де може той да измисли такива работи, нали си го знам аз…
— За измислянето ако е, има кой да го измисли и да го научи — подхвърли той.
— Виж, тая може да го направи това, може! — заклати се Юрталанката. — Хитра е тя, пък той я слуша, пази Боже!
Рано сутринта на Илинден Юрталана събуди Стойка.
— Стягай се — рече той, — ще ходим в града на доктор.
— Защо?
— Да те прегледа.
— Нека да видим това, дето нашият доктор ми каза… — запъна се Стойко.
— Искам да те прегледат наздраво. Тоню е там, той познава тамошните доктори… Побързай да тръгнем по хладинка.
Но и в града повториха същото: да яде зеленчукови ястия, никакво месо, всичко да бъде безсолно и без оцет, да лежи, да живее в хигиенична стая, да стои колкото се може повече на чист въздух… „Брее — чудеше се Юрталана. — Те като че ли са се наговорили да дрънкат все едно и също нещо!…“
Върнаха се привечер уж пак по хладина, но въздухът беше все още нажежен, застоял и тежък, та Стойко се окъпа в пот, задъхан и отмалял.
— Е, и как ще ти готвим отделно? — питаше малко троснато Юрталана. — И кой ще седне само на тебе да готви? Пъратика работа е таз, ами дано оздравееш по-скоро, че… Откак се навъдиха тия доктори, само плашат простотията да й смъкват паричките. Да питат мене, ще ги изчистя до един и да видиш, че тогава по-малко болести ще има…
Така думаше Юрталана, но не дръзна да го дигне на работа и легна Стойко, обръщаше се по цял ден на сянка, обикаляше понякога градината и двора, когато му додееше да лежи, чупеше клечици и се чудеше как по-леко да прекарва времето. А едни дълги, задушни дни бяха, пълни с мараня и мухи — кучетата се навираха в копните и пак езиците им висеха до земята, цицибабите пищяха пронизително, скрити някъде в клоните на дърветата, напечените кирпичени стени тлееха, между сградите и зидовете не можеше да се провре никакъв полъх. Стойко пъшкаше на изтърканата рогозка и мислеше за полето, дето кипеше работата и дето най-слаби повеи разхлаждаха от време на време пламналите гърди. Понякога кашляше дълбоко и продрано — още го мъчеше старата тютюнджийска кашлица. Той жадуваше само за една цигарка, гореше за няколко дълбоки и сладки всмуквания. Дремнеше ли малко, сънуваше, че е на нивата, че отмерва леха с широки и сигурни крачки, после спира на синора, гледа широкото поле, вади кутията с цигарите и се събужда. Няма нива, няма цигари. Той се унасяше пак и пак сънуваше: преполовил е лехата, стига синора, обръща, пуща ралото в рохката пръст и спира на десетина разкрача. Воловете се отпущат доволни, преживят кротко, а той сяда до ралото, вади кутията с цигарите, вади огнивото и удря точно там, дето е сложена меката пухкава праханчица. И тъкмо когато искрата се лепва и той посяга да запали цигарата, ококорва очи и гледа слисан нагоре… Тези незабравими мигове на почивка сред браздата, мигове на наслада и успокоение, го тревожеха денем и нощем. Колко пъти само е сънувал, че излиза привечер на улицата и там, под големия бряст, са насядали уморените мъже, разправят се за политика, препират се, сърдят се, но си подават един на друг пълните кутии. Стойко поема една такава кутия, завива си цигара, понечва да я запали и — отваря очи… Дълго време той се мъчи със страшния и неутолим навик на пушенето, с безсолните ястия и е непоносимото безделие. Дотегна му този живот, а виждаше, че и на другите започваше да омръзна.