— Как си сега, има ли помощ? — спираше се понякога Юрталана и го гледаше с особен поглед. Стойко смотолевяше нещо и се извиваше — смущаваха го студените и безстрастни очи на баща му…
Чак през зимата той се поправи, отоците спаднаха, лицето му се поприбра, бузите му станаха по-свежи и по-мургави. Започна полека да се промъква до софрата и да дърпа като коте и от другите ястия.
— Хапни си, хапни си, няма нищо! — тикаше старата съдовете пред него.
— Да не се разболееш пак! — гледаше го строго Севда.
— Не приказвай така, булка! — мръщеше се свекървата. — То и болестта има уши…
— Нищо де — посягаше Стойко, — аз само мъничко.
— Хапни си, мами, хапни си! — канеше го старата. — Каквото беше, то мина, да спи зло под камък.
В началото на пролетта Стойко пак подпухна леко.
— Май ми се виждаш пребледнял — тревожеше се Севда. — И тоя пусти тютюн, дето го засмърка пак…
— Ами остави барем него, дай си воля…
— Нищо ми не е! — гледаше я Стойко. — Сега съм поправен, не е от болестта…
Веднъж старият аргатин се разболя и тъй като при толкова работа двата вола не можеха да лежат по цял ден на яслата, Стойко се дигна и отиде на оран. И от този ден той пак пое всички грижи на стопанството. Ставаше рано, работеше по цял ден, връщаше се късно, съсипан от умора и изтощение, лягаше и заспиваше като заклан. Ядеше солена сланина и сирене, чесън и кромид — какво друго можеше да се носи на къра!
И пак подпухна, напълня, краката му надебеляха. Не му се ядеше, гледаше само да се свие някъде и да легне. Лятото го свари отпаднал от грижите и тежката работа, жълт като пъпеш, тромав и сънлив. Не издържа, прибра се пак в селото и се отпусна върху изтърканата възглавница.
— От такава болест и аз съм каил да легна! — подмяташе жлъчно Юрталана. — Зиме здрав и читав, а лете насаден в къщи като квачка.
Севда се уплаши. Не вървеше на добре Стойко, ето, повтори го тази проклета невярна болест. Свекърът се пушеше, като го гледаше да лежи през най-работното време, мърмореше си и го отминаваше, без да му продума нито дума. „Боже, какво твърдо сърце има! — топеше се Севда. — На, аз ще работя за Стойка, само да не го закача!“ И тя се трепеше от работа, мъчеше се да угоди с последни сили, впрягаше се де щяло и нещяло, но слаба беше нейната ръка — къде можеше да замести мъжа си във всекидневните му разправии с аргати, надничари и изполичари.
— Мамо ма — молеше се тя на свекървата, — да го заведем в София, да видим каква е тази болест…
— Не е за доктор, снахо, не е! — отвръщаше припевно старата. — Откога викам аз да го заведем на ходжата и да му леем куршум, ама слушате ли ме?
Севда мълчеше, прибираше се в стаята със свито сърце и плачеше без глас, зачервена, потънала в сълзи.
21
Алекси не се учеше добре. А цяла седмица тича Тошо, докато да го запише в търговската гимназия. На квартира го настани у свой приятел търговец, син на отдавна изселен еновчанин. Този търговец стана и настойник на Алекси. Той обеща да го следи и постоянно да пита учителите за бележките и за поведението му. И още на третия месец Юрталана получи писмо, в което му се съобщаваше, че Алекси се е събрал с лоши другари, скитал до късно, прахосвал си парите и не учел. Юрталана прочете писмото като попарен. Той седна да пише отговор, плюнчи молива, започва, мисли и току го захвърли. „Да ида сам да видя! — реши той. — Вълкът сам си върши работата, затуй вратът му е дебел!“ И до вечерта замина за Пловдив. Той не намери сина си в квартирата му и докато го чакаше, хазайката, една сладкодумна млада женица, му наприказва сума работи за хайлазлъка и поразиите на Алекси. „Сутрин спи до късно и ако не го дигна, няма да иде на училище — въртеше тя малката си къдрокоса главичка. — Не се мие, не иска да закусва, не се преоблича в събота… все трябва да го следя, да настоявам…“ Юрталана слушаше, пушеше нервно и усещаше как топли талази заливаха гърдите му и го задушаваха. Беше разсипан от мъка, смазан от обида, разкъсан от болка. Алекси, с когото той смяташе да се гордее пред всички и да удари брата си в учението, този Алекси тръгваше по лоши пътища! Какво да го прави? Как да го обуздае? С какви думи да го посрещне, за да го насочи към учението?… Да го бие, да го ругае, да го залъже с подаръци! „Ха де! — ядосваше се на себе си Юрталана. — Нали и аз съм си прост, не знам как да го подхвана!“ И реши да се допита до учителите му, па каквото те го посъветват и каквото те му кажат, това ще прави.