— Ала новите избраници на народа не трябва да носят в душите си старата партизанска мътилка — заключи управителят. — Те трябва да бъдат най-изтъкнатите, най-честните и почтени граждани на България…
Той млъкна, погледна Юрталана, подаде му цигарите си и попита:
— Така ли е?
— Така е.
— Значи, ти си съгласен да се кандидатираш за общински съветник през предстоящите избори?
— Съгласен съм ами, защо да не съм съгласен.
Чак сега Юрталана си въздъхна свободно, отпусна се и се намести по-удобно на стола. „Виж каква била пустата му работа! — радваше се тон на себе си. — Тюю, да му се не види макар!“
— Па и ти, бай Тодоре — обади се най-сетне и кметът, — ти прощавай, ако ти развалихме някоя работа…
— Аа, няма такова нещо.
— Обществената работа в основата си и тя е лична работа — рече провлечено управителят.
Юрталана се накани да си ходи, но още се колебаеше за нещо.
— А сега — реши най-сетне той — да идем у дома на обед, ще хапнем каквото Господ дал.
Кметът и управителят се спогледаха.
— Не, сега не момеем да дойдем, имаме още много работа — сви със съжаление рамене управителят.
— Тогава ще заповядате на вечеря — упорствуваше Юрталана.
Кметът и управителят пак се спогледаха.
— За вечеря може, но по-раничко — съгласи се управителят.
— Когато пожелаете — дигна тържествено ръка Юрталана.
Той се върна у дома си горд и развеселен. За такова внимание — да го вика околийският управител и така приятелски да разговаря с него — Юрталана не беше и сънувал. Утре цялото село щеше да говори за вечерята у него.
Управителят и кметът наистина дойдоха ранко, но Севда и старата бяха приготвили вече всичко. Съдовете бяха изтъркани с пепел, измити и наредени на малката масичка, на която Алекси по-рано си пишеше домашните работи. Тя беше направена грубо от дебели неогладени дъски и за да прикрият това, жените струпаха няколко месала и метнаха отгоре голямата шарена покривка, тъкана от Севда малко преди сватбата й. Най-напред гостите и Юрталана пиха ракия, захвалваха се и благославяха и чак тогава започнаха да им поднасят ястията, които Севда беше приготвила с голямо умение, цяла настръхнала от страх, да не сбърка и да не се посрами пред големите гости. През цялата вечер жените стояха чинно усмихнати до вратата и следяха всяко движение на управителя и кмета. Юрталана ядеше бавно, внимателно, поглеждаше под вежди в съдовете на сътрапезниците си и постоянно ги подканваше да ядат и да не се стесняват. Управителят омиташе всичко набързо, мляскаше шумно и въртеше одобрително глава. По едно време той се загледа в Севда, която тъкмо тогава беше се замислила и унесла, и се обърна към домакина:
— А синът ти, бай Тодоре, той къде е?
— Двама сина имам аз — отвърна тутакси Юрталана. — По-малкият учи в търговската гимназия в Пловдив, пък по-големият син е тука, само че е малко болнав, та… — И като помисли, че може би е неприлично да го крие от гостите, кимна на Севда и посочи с поглед другата стая:
— Булка, извикай Стойка да се види с господата.
Стойко се позабави, ясно беше, че се тъкми за пред такива важни гости. Още от вратата те го изгледаха учудели и изненадани. Той пристъпваше бавно, внимателно, като че ли мереше стъпките си, страшно подпухнал, пожълтял като гранясала сланина.
— Добре дошли — поклони се той тромаво, като че се залюля, приближи до софрата и се ръкува най-напред с управителя, а след това с кмета. Севда му тикна един стол към масата и той седна на ъгъла до баща си, смутен и посрамен.
Гостите си пийнаха повечко от винцето, което Юрталана пазеше за редки дни и за скъпи приятели, разприказваха се за политиката, управителят пак повтори речта си за днешната власт и за духа на новото време и скочи като опарен, когато погледна часовника си. Беше доста късно, но Юрталана го изпрати чак до общината. Там на двора чакаха три оседлани коня и двамата стражари, от които Юрталана тази сутрин толкова много се изплаши.
Управителят скочи чевръсто на своя кон, животното се завъртя, дръпна се назад и сдъвка безпомощно лъскавото желязо. Пъдари, пазванти и разсилни се раздвижиха и сториха път към вратата, запъната от двама писари. При сбогуването управителят хвана здраво ръката на Юрталана, раздруса я силно и му благодари за вечерята и за гостоприемството.
— Като додеш в града, отбий се да се видим — поръча той. И съвсем ненадейно попита: — Отдавна ли боледува синът ти?