Севда пооправи още тук-там из стаята и всяко нещо си намери мястото, сетне пререди възглавниците в ъгъла, отиде при Стойка, хвана го за ръката и като го сложи да седне на това удобно и затулено местенце, метна ръце през раменете му и го целуна горещо и дълго.
— Щом привършим работата, ще те поискам — загледа я той в очите, предан и решителен, когато тя се откъсна за миг от устата му.
Ето, това чакаше, това искаше да чуе тя. И тя вярваше, че ще се съберат, страхуваше се само от неговите родители.
— А вашите дали ще са съгласни? — впи тя остър поглед в него.
— Защо да не са съгласни? — някак троснато отвърна той. — Каквото кажа аз, това ще бъде.
— Ох, дано да е така.
— Така ще е.
— Знаеш ли? — питаше тя, защото искаше да говори за това.
— Знам.
Навън се чуха стъпки. Казълбашката се качи горе, изкашля се леко пред вратата, помая се и влезе в другата стая. Севда скочи бързо, оправи косата си пред огледалцето над масата и разтърка с пръсти страните си, за да се разнесе нахлулата червенина. Стойко стана:
— Да си ходя вече.
— Защо? — погледна го учудено Севда. — Рано е още.
— Не е рано.
— Пък и да не е рано… ще стоиш! — заповяда му тя галено. И като го хвана за ръцете, тя го сложи пак в ъгъла между възглавниците. — Седи, седи, има време.
— Севде — подвикна предпазливо старата отвън. — Ела.
Севда излезе, но не се бави много. Тя се върна с малка кръгла паралия, отрупана със съдове. В една чиния димяха още пържени яйца със сирене, друга беше пълна със затоплена овча саздърма, в трета — печени и подлучени чушки, между чиниите бяха наредени филии хляб. След малко влезе и старата, понесла предпазливо голяма синя паница, пълна с гъсто овче кисело мляко.
— Ти може да не си вечерял — усмихваше се Казълбашката, — та рекох да стъкмя каквото Господ дал…
— Ама нямаше защо — смотолеви Стойко, като се мъчеше да откъсне погледа си от отрупаната софричка. — Защо сте си правили този труд…
— Труд! — ухили се пак старата. — Какъв труд! Всичко си е готово, току-речи… Спържила съм само няколко яйца, голяма работа… Ха, Севде, ха седни и ти и дай малките столчета, оставила съм ги вънка… Хайде, хайде, започвай. То, и вие си имате кисело мляко и сирене, ама нашето е овче, нали ние сме овчари — бъбреше старата и подреждаше софричката, без да има вече нещо за редене.
Стойко се намести полекичка пред малката паралия и подхвана пържените яйца. Той беше уморен и гладен, а и вечерята беше богата и вкусна: И както се приведе над софрата, той дори не усети кога старата се измъкна от стаята и ги остави да вечерят самички. Той се мъчеше да яде по-бавно и по-сдържано, но се отпущаше, забравяше се и се нахвърляше върху вкусните ястия със стръв. Чупеше хляба на малки залъчета, но ги изгълтваше едно след друго. Севда чоплеше отстрани и от време на време го поглеждаше с любов и дълбока радост.
— Утре вечер аз ще ти сготвя — подметна му тя хитро…
— Какво ще ми сготвиш?
— Ти само ела. Ще видиш.
— Ще дойда.
— И по-ранко гледай.
— Ще гледам.
Стойко се прибра много късно. Кое време беше, той не знаеше и не искаше да знае…
3
Юрталана не се отягаше и не оставяше работата от днес за утре. Лятно време постоянно обикаляше нивите, пресмяташе кое как и кога да се свърши, кроеше планове и даваше команди. Случваше се да охка, да се вайка от някаква тежка простуда, от някаква болка, но пак не се спираше, пак не подгъваше крак.
— Легни бре, Тошо, почини си бре! — плачеше жена му умолително.
— Има време и за лежане — в гробищата! — отвръщаше той ядовито.
Ставаше много рано, преди дори кокошките да се разшетат из двора, гледаше бледите руменини на идващия ден и се мъчеше да отгатне като какво ще бъде времето. Когато чакаше хубав ясен ден, а заваляваше дъжд, той псуваше троснато, но тихо, за да не го чуе оная небесна сила, в могъщата воля на която той вярваше като в силата и волята на богат и властвуващ човек.
Около половин час, докато да изпуши четири-пет цигари, Юрталана кашляше остро и дълбоко. Разказваха на подбив, че всяка сутрин, още при първите пристъпи на кашлицата, чичо му Атанас Юрталана, стар, мързелив и заядлив съсед, се свивал в алището и сръгвал бабичката си по ребрата:
— Хайде, хайде! Наш Тошо откога е зацепил дърва, пък ти още спиш!
Юрталана обхождаше двора, навесите, обора и агълите, хармана и плевнята, оглеждаше внимателно навсякъде, проверяваше дали всичко е в ред и на място, носеше сам храна на воловете и ако аргатинът го усетеше и се надигнеше да става, той му махваше с ръка: