— Тошо! Тошо! — спусна се старата и го хвана за главата.
Алекси се измъкна и избяга. Той се върна след два дена, когато майка му търчеше навсякъде и разпитваше за него, а баща му пушеше мрачно и се кълнеше, че няма вече думичка да продума, стига да не е направил някоя поразия. Юрталанката гледаше сина си и хем искаше да му се кара, хем му се радваше. Той беше израснал — цял мъж. Куртката му беше разкопчана, отдолу се виждаше хубава риза с отворена яка, панталонът му беше от скъп тънък плат. Крачолите му бяха много широки и опираха чак в токовете на обувките.
— Бре, сине, бре, чедо, ами биваше ли да направиш така бре! — загълча го внимателно и кротко старата. — Ами тейко ти с какъв мерак те прати на учение, пък ти да направиш така, да го посрамиш… Ами съсипа го бре, уби го, не му стигат другите грижи, ами сега и с твоите лудории да се тревожи!…
И хем го гълчеше тя, хем сърцето й тупаше радостно, като го гледаше такъв едър, строен и силен, с едва замахорени мустачки. Защо се сърдеше толкова Тодор? Тъкмо се е ораснал и поучи се в по-голям и по-далечен град, я да си остане при тях, та да му се порадват, а и той да си походи, да поергенува, че сетне и да си го задомят, че от него барем, ако е късмет и ако е рекъл Господ, на внучета да се порадват. Тъй си мислеше Юрталанката, като го гледаше и му се караше.
Юрталана беше се примирил вече. Той го видя в кухнята, свит до огъня в това горещо време, приближи се в му заговори, без да го погледне.
— Каквото правиш, за себе си го правиш — рече той. — Аз се мъчих, трудих се, но — насила хубост не бива. Ако ти дойде умът с време, ето, готов съм пак да те пратя на учение, пък ако щеш — на, оставил съм ти ниви цял кър, върви ори, работи, чукай си рогата, аз вече няма какво да мисля, моята се е свършила…
Алекси мълчеше, отпуснал глава над коленете си. Мълчеше и старата и току поглеждаше мъжа си, защото се страхуваше да не избухне пак и да се развика. Севда се разправяше на двора с цяла дружина циганки, които преди два дни бяха им работили, та когато влезе в кухнята, всички мълчаха и гледаха сърдити пред себе си.
— Защо те изключиха? — попита съвсем успокоен Юрталана, като се обърна към сина си.
— Набедиха ме.
— Светец, значи! — Юрталана сви устни, тръсна глава и вече не му продума.
— Не му се карай — молеше го вечерта жена му. — Остави го на мира.
— Ще го науча аз него, като му смъкна кожата това лято — закани се той. — Ще му кажа отде изгрява слънцето!…
Но цялата работа легна върху стария. Той ставаше много рано, още преди зори, и кръстосваше като вампир из двора и до хармана. Острата му кашлица режеше ранната тишина и около обора и плевните святкаше цигарата му. Алекси лежеше до късно, правеше се на болен. Юрталанката трепереше над него, готвеше му скришно по-вкусни ястия, продаваше яйца и кокошки и пъхаше пари в джоба му.
— Дигай Алекси да ходи на Голямата нива! — казваше Юрталана на жена си.
— Болно е детето, нека да си поспи — отвръщаше тя милозливо.
— Знам му болестта аз, ама нейсе — отминаваше той примирен.
Алекси им остана едничък син, страх ги беше и двамата да не му се случи нещо.
Севда ходеше на работа с надничарките. Тя излизаше рано, трепеше се по цял ден и се връщаше по тъмно без сили, без радост и без надежди. Юрталановият дом, Юрталановите ниви и имоти й бяха вече чужди. Сега тя беше като гостенка, която им работи и която могат всеки ден да изпъдят. И да не я изпъдят, тя трябва да си излезе. Къде ще иде? У майкини си. И какво ще прави там? Какви дни я очакват, какъв живот ще живее занапред?… Десет години тя живя тук, посрещната с такава радост, и живя като стопанка. „Юрталановата снаха!“ Така я наричаха всички и тя бе свикнала с това, гордееше се и на всички гледаше с превъзходство и пренебрежение. „Юрталановата снаха!“ — заради това тя понасяше жестоката строгост на този зъл сметкаджия и глупавите закачки на смотаната си свекърва. Но тя гледаше с четири очи Стойка, защото той беше опората й в този дом. Сега тази опора я нямаше вече. И тя стоеше и чакаше така, несигурна и безпомощна. Ако старият рече да й даде нещичко, ще е благодарна. Но ако не й даде, тъй и ще си остане, с десетгодишните ядове и с похабена младост. Тя вярваше, че Юрталана няма да я остави с празни ръце. Грехота ще е да я изпъди като куче, на което са смъкнали кожата. Не, ще я възнагради той, та и тя да има на какво да се порадва още. То какъв ще е оттук нататък нейният живот, но какъвто и да е, трябва да се живее. Докато очи гледат, трябва да се поминава някак. Няма вече хубост за нея, няма драгост, но такава била Волята Божия, а срещу Бога, мислеше си Севда, грехота е да се излезе…