Севда влезе в Юрталановия двор със страх и дълбока, необяснима тревога. Сърцето й биеше лудо, кръвта преливаше в слепите й очи. Всичко си стоеше постарому, всичко й беше познато, близко, мило. Двете кучета, ето, и те я познават, въртят се на железните вериги, махат с опашките си и скимтят от радост. Все тя ги хранеше и с какъв шум, с каква признателност я посрещаха те, когато им поднасяше топлото царевично тесто или сухите изостанали комати. В двора имаше, и някаква промяна, но Севда гледаше и не можеше да разбере каква беше тази промяна. Да, дето беше старото бунище, сега са струпани дърва. Откъде бяха тези дърва? От корията!
Севда се ококори — тя си спомни нещо, потиснато много дълбоко, дълго време таено и прикривано и, кажи-речи, забравено вече. Гробът на Стойка, над който тази сутрин изплака толкова сълзи, скритата мъка по този дом, спомените от този двор, всичко сега се завъртя в главата й, замая я и я обърка.
Тя вървеше към къщи като сянка, свита и префуняла от студ и като че безчувствена. Ето познатата кухня, стаите и тези ъгълчета, които беше мела хиляди пъти, и всичко, и всичко… Тя гледаше и сърцето й се наливаше със скръб, умът й се избистряше, спомените нахлуваха, те се деляха на хубави и лоши и на нея й се струваше, че лошите са повече. Като шиш се забучи в сърцето й споменът за последния ден. Запали я обида, и мъка, и гняв. Как се бяха наговорили тогава да я изпъдят и как я отровиха, а тя си мислеше и се надяваше да получи нещо от стария! А сега я обикаляха, умилкваха й се пред другите и се чудеха къде да я дянат.
— Булка — викаше той, — я виж там, сватята Станка няма хляб!
Севда шеташе пъргаво, обикаляше софрата, подканваше гостите да ядат, навеждаше се, разреждаше нарязания хляб, сипваше ястия.
Жените и мъжете ядяха и приказваха. Говореха за селски работи, за политика, за миналогодишната реколта и за сеитбата. Така, в приказки и разправии, завърши поменът… Най-сетне и тя се стъкми за път. Юрталанката тръгна напред с две близки жени, а Севда и Юрталана изостанаха малко назад.
— Е, булка, аз в залисиите забравих да те попитам по-изтънко — как са сватанакът, сватята, всички вкъщи живо ли са, здраво ли са?
— Харни сме, тетьо, всички вкъщи сме харни.
— Харни да сте, булка. Здраве да е само, всичко друго лесно се нарежда.
— То само със здраве не се нарежда, но… — не се доизрече тя.
— Здравето е на първо място.
— Кога има с какво да се живее!
— Дал Господ, булка! — отвърна той малко смутен.
— Дал, комуто дал! — рече тя и гласът й поукрепна.
— Ба — поспря се той, запали цигара и се помъчи да се усмихне, — като има един, ще имат и другите.
— Така се приказва само! — завъртя глава тя. — На тоя свят никой нищо не ти признава.
— Признава се, булка, признава се — рече той успокоително.
— Така ли се признава? — пламна тя. — Да ви работя десет години и… една черга имах, та и нея не ми дадохте!
— Женски разправии са това, булка. Аз в тия работи не се меся.
— И мама… и тя… какви думи… — задави се Севда.
— Ти не бери грижа — успокои я Юрталана. — С добро всичко ще се нареди…
— Та и аз с добро се мъчех, ама не видях… Пък, ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче…
Юрталана трепна като опарен. Димът, който беше смукнал от цигарата, заседна и го задави, гърлото му се сви, той притисна с лявата ръка сърцето си и с мъка пое дъх. Искаше му се да й махне, да й каже нещо, да я спре, да я помоли, но нямаше сили. И докато да се съвземе, жените се сбогуваха на улицата и си тръгнаха. Тръгна си и тя. Той гледаше как се отдалечава в пустата заледена улица, гледаше ням, отпуснат, смазан. Силеше се да измисли нещо, но и в главата му като че ли не беше останала нито една мисъл. Той беше сигурен днеска, че страшната тайна за Астаровото момче няма да влезе в чуждо ухо! „Стойко й е казал“ — изпъшка той и страшно проклятие замръзна на устните му.
Нямаше спасение. Тя ще каже, непременно ще каже! Ще се похвали я на майка си, я на баща си, а те ще го раздрънкат из селото. Тогава?
Юрталана влезе в двора, притвори вратата, замисли се за миг и се хвана за главата. Какво да прави? Къде да се дене? От кого да търси помощ?
„Да може сега, както си върви, да падне и да умре“ — помисли той за Севда. Да умре. Само тогава той ще си отдъхне свободно. Но докато тя е жива, той няма да заспи спокойно. И изведнъж той се стресна, като че се събуди от сън. Устните му се изкривиха горчиво. „Как ще умре — заклати той глава. — Здрава и права жена, как ще умре?“ — Стана му студено. „Ах, да знаех, само да знаех! — закани се той и ръцете му се изпънаха, пръстите му се затегнаха в дланите. — Щях да я наредя, щях да я оправя аз!“