„Да й ревна, да й се примоля? — търсеше да се залови за нещо той и тутакси махаше с ръка: — Стока е това, богатство е! За богатство човек и с дявола ортак става!“
Втори ден вече Юрталана не е излизал навън. Страх го беше, като се измести от къщи, тя да не дойде тъкмо когато го няма. И той все си мислеше и все се утешаваше с времето. Като станеше сутрин и се залепеше на прозореца, все му се струваше, че до обед е най-удобно да им дойде на гости. Минеше ли обед, започваше да мисли, че привечер сигурно ще отскочи. Щом се смрачеше леко, той не се отделяше от прозореца и впиваше поглед в пътната врата.
Така, измъчен, разтревожен и излъган, той дочака и третата вечер. Имаше минути при мръкване, когато му се струваше, че нечии крака застават пред вратата и мандалото се дига полекичка. Той се приповдигаше настръхнал, мигаше нетърпеливо и му идеше да извика: „Блъсни по-силно, блъсни!“ После търкаше очите си и все не му се щеше да вярва, че му се е присторило тъй… Като се мръкна добре, той пусна замърсената басмена завеса на прозореца, легна на миндера до печката и се загледа тъжно в сивия таван.
На другия ден Алекси пак се готвеше да излиза, но старата го спря и му се скара:
— Седи си тука бре, хаймана! Не видиш ли, че няма кой да нагледа нищичко в двора.
— Тати нали си е тука! — отвърна троснато, но тихо Алекси.
— Тука е — обърка се малко тя. — Тука е, та за какво е.
— Да не е болен? — стресна се той.
— Болен ами! Не видиш ли, цял ден лежи и никъде не излиза.
— Какво му е, мамо?
— Какво му е? Това му е, на. Стар човек, малко ли болести могат да му се явят…
— Ами да повикаме доктор!
— Доктор!… Не е за доктор болестта му…
Алекси се подвоуми — да остане ли, или да излезе пак — и като се взря в майка си, угрижена и съсипана от работа, свърна в кухнята и погледна гузно и любопитно баща си.
Дните ставаха дълги и мъчителни, Юрталана едва изтрайваше пред прозореца на кухнята. Севда се забави много и това взе да го смущава.
Може би и тя чака с такова нетърпение, с каквото я чака той. Може би тя се ядосва вече и му се заканва. „Какво може да ми направи? — ободри се малко Юрталана. — Ще иде да обади в общината. Нека обади — никой няма да й повярва!“ Кметът му е приятел, ще го повика и ще го попита вярно ли е това за Астаровото момче. Юрталана ще откаже. Но дали ще свърши с толкова?
Той захапа мустака си и сведе загрижено глава. Лошото е, че вестта ще се разнесе из селото. Астаровите ще писнат, ще се дигне цялото село. Ще обадят в околийското управление. Околийският управител ще си прехапе устните. Но трябва да го повика и да го разследва — не може инак, такъв е редът. Как да отрича Юрталана? И ще му повярват ли, ако вземе да отрича? От околийското управление ще съобщят на по-горната власт. А дойде ли работата дотам, няма да има отърваване. Ще го емнат разни учени полицаи, ще го разследват, душата му с памук ще изчовъркат. Юрталана мигна и изправи глава — нова, чудна и спасителна мисъл го озари; дали не може да хвърли цялата вина върху Стойка. Умрял човек, нека да идат да се разправят с него. В първите минути това хрумване му се видя като истинско спасение. Но като размисли, пак клюмна. Най-напред ще проверят през кой ден е убито момчето, сетне — къде е бил и какво е правил. Стойко през този ден, ще разпитат къде е бил и какво е правил Юрталана. Ще разследват Димитра, тогавашния му аргатин. През тоя ден Димитър и Стойко бяха на угарта. Това се знае. Димитър ще каже истината, защото е сърдит — Юрталана не му доплати петстотин лева и един кат дрехи. Димитър ще каже, че през тоя ден Стойко никъде не е ходил и че привечер Юрталана е минал през угарта и го е взел уж да прекарват фий на другия ден. Да рече да подкупва и да моли аргатина — нямаше смисъл. Ще уплете още повече работата, ще падне от трън на глог. Едничкото спасение е да се разбере със снахата. „Но Голямата нива няма да й дам по никакъв начин!“ — закани се Юрталана в ума си. И той си припомни колко труд, колко пари и колко време му струва тази нива. Събирал е парче по парче, тичал е като луд, за да направи този златен кър. И сега да й го даде? Не, само това няма да го бъде! Днес да рече да продаде тази нива, ще вземе най-малко седем-осемстотин хиляди лева. Осемстотин хиляди лева! Знае ли тя какво значи това! Виждала ли е толкова пари? Юрталана примижава — това са цял товар банкноти, навързани на топчета. И тя се надява, че той ще й хариже такова имане. Лъже се, ако се надява, че ще й изсипе толкова злато в скута. Луда ли е тази жена! Не! Не! Хиляди пъти да го предаде, на бесилката да го закачи, жив в огъня да го хвърли, пак няма да й даде Голямата нива! Дори това, което и дава, дори и то й е много… Какво повече иска тя, защо бяга от късмета си?