Имаше моменти, когато Юрталана се увличаше в мислите си, представяше си, че Севда е тук, че разговарят с нея и че от време на време се сдърпват. Веднъж той дори толкова се увлече в този мислен спор, че се дръпна сърдито назад и рече гласно: „Ако щеш!“
— Какво викаш, Тошо? — обърна се старата, която току-що бе влязла в кухнята и тършуваше нещо в долапчето зад печката.
— Нищо — сконфузи се той, но като помисли малко, извърна се назад. — Ще й дадем каквото решихме, и повече нищо! — допълни той.
— Ами ще ти даде ли документ? — попита старата.
Юрталана изтръпна и я загледа учуден.
— Какъв документ? За какво?
— За това, което ще й дадеш — отговори троснато и убедително старата. — Че тя сетне може още да иска.
— Как да иска още? — чудеше се Юрталана, макар и да разбираше вече за какво намекваше жена му.
— Тъй на! — сопна се тя. — Човешкото око е ненаситно. Да речем, че й дадеш каквото сме решили и тя приеме. Ами дали няма да зейне за още, като й се услади, а?
Юрталана гледаше като попарен, смазан от този нов и важен обрат в цялата работа. Ето, от толкова дни обмисляше всичко, а тази ясна работа не му хрумна, ха де! И ето, жена му загатна с простия си ум. „Я гледай, я гледай! — свиваше устни той. — Как да се не досетя за това! Тюю да му се не види макар!…“
На другия ден Юрталана пак седеше до прозореца и пак гледаше към пътната врата, но сега той не следеше минувачите по пътя и не трепкаше болезнено, когато те отминаваха, защото в главата му се въртеше новата мисъл: как да обвърже снаха си, ако тя дойде и приеме това, което й предлага.
През нощта Юрталана не мигна нито за една минутка. Той гледаше тъмните греди на опушения таван и непрекъснато пушеше. По едно време, когато в кухнята застудя и откритата му ръка започна да поизтръпва, той стана, загърна се с кюрка си, седна на леглото и се отпусна. Бледото пламъче на цигарата му святкаше често. Старата спеше, обръщаше се неспокойно, пъшкаше и мляскаше. Юрталана се извърташе, поглеждаше я свъсено и дори със злоба. Защото през тези страшни нощи, когато той се топеше, тя си отдъхваше в затопленото легло. А той чакаше мътното зимно утро, чакаше новия ден, който щеше да бъде по-тревожен и по-тежък от изминатите дни.
Юрталана съхнеше бързо, очите му ставаха по-трескави и по-закръглени, бръчките на челото и около очите му се задълбочаваха. Той ставаше все по-неспокоен, по-сърдит и по-нетърпелив. Не можеше вече да се задържа нито до прозореца, нито до миндера, клякаше от време на време пред печката и хвърляше въглища.
— Ей сегичка турих, защо слагаш още? — чудеше се жена му.
— Студено е — отвръщаше той.
Малко подиробед Юрталана беше седнал пак пред прозореца и гледаше към пътната врата. Изведнъж, и той сам не разбра как стана това, вратата се открехна леко и една стражарска глава се показа. Сърцето на Юрталана се преметна като риба, която са извадили ненадейно на сухо. Краката му се пресякоха, той се помъчи да стане, но се отпусна пак. Кучетата излаяха и дръпнаха здравите вериги… Стражарят трасна бързо вратата, но отдолу се мяркаха само стъпалата на лъскавите му ботуши.
— Гино! — извика отмалял Юрталана. — Виж, мари, виж кой ме търси!
Старата защапа полекичка по двора, показа се извън вратата, но след една секунда излезе на улицата и започна да се разправя. Какво ли търсеше този стражар? Юрталана броеше миговете и сърцето му барабанеше лудо. Тя стоя малко там, но на него се струваше, че, изминаха дълги и убийствени часове. Жена му се върна и донесе измачкано бяло пликче, в което като че ли беше заключена присъдата му. Писмото беше от Тоня, изпратил го по свой земляк-стражар, съобщаваше, че е купил много хубави орехи, и питаше колко килограма да им запази. Юрталана пламна, бишна писмото в краката си, но като размисли малко, наведе се и го прибра.
Ето, някой ден можеше да дойде стражар, но не за да му донесе такова глупаво писмо, а за да го подкара пред себе си като арестант. Ще го сгащят така, както си лежи, защо не се разтъпче, защо чака мечката да дойде да го изяде? Оная кучка няма да намине, то се видя. Тя чака да иде и да й поднесе Голямата нива на тепсия, но няма да го дочака този ден, ако ще би светът да пропадне. Но тя може да се озлоби и да обади за Астаровото момче. Юрталана си представи как ще го подберат от къщата му, как селото ще бръмне, как ще го влачат по участъци и следователи, как ще правят огледи… Огледи ли? Той изтръпна цял, като си представи корията, отдавна затрупаното място, дето погребаха момчето, полянката, храсталаците наоколо. Сетне ще го изпратят в затвора и ще го забравят. Тази неясна представа за затвора го поуспокои малко. Какво пък, затвор — затвор. Та не живеят ли и там хора?