Но, кой знае защо, нещо му подсказваше, че Севда още чака и че никому нищо не е обаждала досега. Той се запита пак дали да иде да я помоли още веднъж и тутакси отхвърли тази мисъл. Тя ще му вземе имотеца, а няма да му даде никаква гаранция, че ще мълчи. После може да се омъжи повторно и да разкаже всичко на мъжа си. Ще го дръпнат пак да дава още, ще го заплашват, докато е жив. Няма да изтърпи той такова мъчение — по-добре е да се свърши всичко и каквото — такова. „Защо стоя още? — попита се смело Юрталана. — На какво се надявам?“ Всеки ден могат да дойдат и да го измъкнат от тази кухня като някакъв пор. Не, той не може да трае повече, нервите му ще се поизкъсат, ако стои още някое време в такава неизвестност.
„Какво ли ще е, ако ида и се предам самичък?“ — попита се изведнъж Юрталана.
Той си припомни много дела и много присъди — онези, които се предаваха сами или сами си разкриваха престъпленията, към тях съдиите винаги са гледали с по-добро око и са ги осъждали по-леко. Ако той им разкрие всичко, те сигурно ще се учудят: убийството извършено, без да иска, и при това преди десет години. Ще му измислят някаква давност, може би ще го поразтакат малко и ще го освободят.
До вечерта, през цялата нощ и на следния ден Юрталана мисли само за това — да се предаде ли и ако се предаде, като как ще погледнат на него и колко ли ще го осъдят. Понякога той почваше да се занася — представяше си, че съдиите го хвалят за самопризнанието му, сочат го за пример, четат му оправдателна присъда и го пускат да си върви.
Юрталана не беше излизал от къщи, та му се струваше вече, че от деня, в който за втори път ходи у Казълбашеви да моли снаха си, се беше изминала цяла вечност. Като далечен и смътен спомен отпреди войната се мяркаше в съзнанието му разправията със Севда и нейното сурово и заплашително мълчание.
В неделя следобед им дойде на гости Иван. Отдавна, много отдавна не беше стъпял той в братовата си къща, освен на помени и погребения. Той влезе в кухнята, смутен и забъркан, и седна несигурно на стола, като че ли щяха да го нахокат. Юрталана не можеше да се побере в кожата си от яд. Защо идеше този неканен гостенин, с когото на улицата едва се поздравяваха? Кой беше го повикал, и то тъкмо сега? Това нежелано и неочаквано посещение разбърка всички мисли на Юрталана.
— Болен си бил — погледна Иван брата си със състрадание и любопитство.
— Не съм болен! — отвърна сопнато Юрталана. — Кой ти каза, че съм болен?
— Срещнах оня ден Алекси, та го попитах: какво прави, викам, тейко ти, не се вижда по кафенетата… Лежи, вика, болен е нещо…
— Болен! — изкриви устни Юрталана. — Много знае Алекси!
— Па аз рекох, чакай, рекох, да видя, може наистина да е болен…
— Харно, че си се наканил — намеси се старата, като погледна плахо мъжа си. — Инак нямаше да се сбъркаш да дойдеш на гости…
— Ба, защо да не дойда… — смотолеви Иван.
— Ух — плесна се по бедрата Юрталанката, — аз пък забравих да те питам — какво прави кака, булките, харни ли са, ами децата, живо-здраво ли са и те?
— Харни са, всички са харни — отвърна Иван и се обърна към брата си: — Е, какво правиш ти, Тошо, никак не се виждаш!
Юрталана помълча, за да измисли нещо, ала нищо не му хрумваше. Най-сетне смотолеви неопределено:
— Нали знаеш! Човек, като захване нещо, не може да го остави по средата… — Той се надяваше, че брат му няма да се интересува от работата, която трябваше да се доизкара, но Иван не се стърпя.
— Че какво си захванал, та не можеш от къщи да излезеш? — попита той весело.
— Излизам, как да не излизам! — отвърна Юрталана.
— Може — рече Иван и се вгледа в хлътналите страни на брата си, в тъмните кръгове около очите му, в дълбоките бръчки по челото, които сякаш издърпваха кожата отстрани и го правеха сухо и стеснено като на мъртвец. Никога той не беше го виждал толкова отпаднал и измършавял. Ставаше нещо с този човек, нещото ядеше и го сушеше отвътре.
Иван подхвана разговор за сеитбата, за зимата, за ниви и имоти, но Юрталана само хъкаше неохотно и дето трябваше да каже нещо, казваше го е половин уста. Иван разбра, че трябва да си ходи, въртеше се като на тръни и макар че беше стоял много малко, позакашля се насила и се накани да става. Но старата свали кафеничето от поличката.
— Стой, бате, защо бързаш толкова? Стой да сваря барем по едно кафенце! — рече тя настоятелно.
— Стой да изпием по едно кафе — обади се сухо Юрталана.
Те пиха кафе, пушиха, разговаряха се и се увлякоха в препирни за политиката. Юрталана се оживи, силите му се възвърнаха, очите му, светнаха като някога, когато обикаляше избирателите и сипеше огън и жупел против Пеня Пандуров. Но още щом Иван си излезе, Юрталана се дръпна пред прозореца и тежките мисли пак го връхлетяха като оси.