Вечеряха късно, защото чакаха Алекси. Но Алекси пак не се прибра.
— Знаеш ли — каза Юрталана на жена си и тя трепна радостно, защото той никога не беше й заговарял така тихо и доверчиво, — реших да ида и да обадя сам, па каквото ще да става.
— Къде да обадиш, Тошо?
— На властта. Ще разправя всичко на прокурора.
— Ами ако те затворят!
— Ако чакам да ме обади оная мръсница, те и без това ще ме затворят — рече той твърдо. — А ако се предам самичък, може и… може и да ми простят.
— Дали? — наведе се тя обнадеждена.
— Най-малкото ще ме осъдят по-леко. Който си признае сам, по-малко го осъждат!
— Ами предай се сам, като е така!
Но той оброни глава, замисли се пак и не й отвърна. Тя го погледна тъжно и очите и бавно се наливаха.
— Боже, Боже! — въздъхна дълбоко тя и стана да разтреби софрата.
Юрталана не мислеше вече за това, как ще го арестуват и как ще го разкарват, не се тревожеше и за хорските хоратни и злорадства, не се грижеше за работата, за разтаканията и за глобите. Той мислеше само как да се предаде на прокурора и как ще му разправи всичко… Когато стигаше до убийството, Юрталана се спираше за миг. Искаше му се да не е хвърлял камък, само тъй, да е подгонил момчето, то да е паднало, да се е ударило лошо и да е починало в ръцете му тъкмо когато е тичал с него да го спасява. Сетне се уплашил да не го обвинят в убийство, размислил се и го погребал през нощта. Но как може човек от едно падане да се убие? В слабините ли се е ударило, или в сърцето! И как може да се удари в една преорана царевица?
Тази нива някога беше кория. Там още има дъбови корени, от който подкастрят по някоя и друга фиданка. Ето, върху един такъв окършен и заострен чеп е паднало момчето.
Трети ден Юрталана за стотни път обмисляше и преживяваше това падане. Да, той помни, имаше към пътя един такъв корен, може би този корен още си стои, ето там падна момчето, та се уби. Никой не е видял, не е имало никакви свидетели. Като набожен човек, Юрталана разкрива греха си — погребал е скришом и без опело една християнска душа, а съдиите нека решат колко е виновен за това…
31
Тази нощ Юрталана не усети, когато Алекси се прибра. Но слабо скърцане на дървения креват в горната стая пречупи лекия му сън. Той отвори широко очи, извърна се към прозореца и се ослуша. Не се чуваше нищо, само познатият измамен шум на тези студени и тихи зимни нощи пълнеше ушите му. Не, това не беше шум, това беше еднообразен и продължителен звън, който като че ли се раждаше в тишината. Юрталана се вслушваше в този звън само когато беше загрижен за нещо. Тази нощ той поспа малко. Късият ободрителен сън е избистрил главата му. Приятно му е така, лежи му се, поуспокоен и затоплен. Мъчи го само вечният пушачешки гъдел — иска му се да запуши, жадува за топлия тютюнев дим. Но не му се ставаше, не му се щеше дори да пуши в леглото, защото едната му ръка трябваше да стои открита. Кое време беше вече? Кухнята отдавна е изстинала — през такива студени нощи тя изстиваше късно след полунощ.
От два-три дена Юрталана се поотпускаше по малко — обмислил бе всичко за смъртта на Астаровото момче. Сега и да го повикат, ще им разкаже от край до край, като на книга. Онова, което десет години беше истина, сега вече е заличено от паметта му. Няма камък, не е хвърлял никога нищо след непознатото момче, което с всичка сила мъчеше да се добере до корията, то е паднало само, ударило се е зле и починало в ръцете му. Това е истината, няма нищо друго, никой друг не е видял. Ако го повикат ли? Кой да го повика? Ще го повикат само ако снаха му го предаде на властта. Щом Стойко й е обадил за убийството, той е разказал и как е станало. Ако тя съобщи сега, ще я накарат да разкаже всичко, каквото знае. Юрталана се задъха. А след това на него няма да му повярват. „Добре си го скроил, ама ако си бил невинен, трябвало е сам да обадиш“ — ще му кажат.
Юрталана си представи как Севда ще се яви в общината и как ще поиска да приказва насаме с кмета. И щом излезе после, ще плещи вече наляво и надясно, та кметът и да иска да потули някак работата, няма да може. Страшната вест ще се развее из селото, хората ще цъкат злорадо и ще се надигат… Не, няма да има оправдание след това! „Десет години си мълчал, господинчо — ще кажат съдиите, а и като падна в клопката, тогава си седнал да дрънкаш, че детето само се е убило!“ Да, те наистина ще кажат така! И той нищо не ще може да им отговори, защото и да им приказва след това, няма да му повярват. Ще има свидетели, разпити, огледи. А ако се предаде сам — каквото си признае, това ще бъде. Тогава и Севда няма да бъде свидетелка. А само тя може да каже как е станало убийството. „Може и да ме оправдаят, ако се предам самичък — рече си Юрталана. — И сигурно ще ме оправдаят, само да изпреваря!“