Друго щеше да е, мислеше си Юрталана, ако Стойко отбираше от машини, или пък имаше някакво желание да ги изучи. Ще го изпрати да се поотрака малко, да посвикне с тях, да им се наеме. Сетне лесно — като ще хвърля пари, да знае барем за какво ще ги хвърля. Но и Стойко беше прост и див, и той не знаеше една бурмичка да завинти. „Бре, пък как се пръкна такова говедо! — ядоса се Юрталана. — Като научи да оре и да копае, с това си и остана, та му не текна да се впусне и по техниката, да разбере и друга работа!…“ Ама имаше още една надежда: Алекси. „Него ще го пратя да учи по машините — закани се Юрталана. — Там е занапред хлябът…“
Вършачката му взе ума, той не видя, че се беше разсъмнало вече, че клоните на големия бряст бяха пламнали и щъркелите се разшаваха с радостни шушукания и плясъци във високото гнездо. Тук-там из някои хармани бяха насадили житото и диканите стържеха монотонно и глухо. По улиците, тракаха коли, из дворовете квичаха прасета, кукуригаха петли; крякаха възторжено наперени, сити кокошки. Юрталана не виждаше, не чуваше, толкова беше се заплеснал в тази върла вършачка, че дори забрави да пуши. Стресна го жена му: Тя свърна зад камарите с метла и мотика в ръцете.
— Ами ти тука ли си бре? — изгледа го тя зачудено и присмехулно.
— Е, че какво? — смръщи се той.
— Нищо. Рекох, че си излязъл. И Стойко питаше за тебе.
— Той още ли се шляе? Кога ще ходи, кога ще оре…
— Отиде детето, не му яж цървулите… Кога още е излязло, тъмно беше.
— Тю да се не види макар, и аз закъснях! — досети се Юрталана.
— За какво пък си закъснял и ти?
— Нали ще ходя на царевиците до Еминаговото кайначе.
— Че до довечера каква ти е работата?
— Ба, ще чакам хубавичката да ме напече слънцето! — сопна се Юрталана и забърза към двора.
Но тъкмо когато мушна комат хляб в пояса и метна на рамо салтамарката, пътната врата се открехна внимателно и през пролуката надникна голяма небръсната глава с мръсна, остъргана гугла.
— Какво има, Делчо, какво те носи толкова рано? — подвикна шеговито Юрталана.
— Лошо, Тошо, лошо! Нали е казано: дето е тънко, там се къса.
Делчо, синът на прочутия селски гайдар дядо Адам Сертлиев, тази сутрин не се шегуваше. И друга сутрин надничаше той така, но за да попита дали няма някаква работа за него и за момчетата му.
— Какво? Какво е станало? — попита с участие Юрталана.
— Една молба, Тошо: да ми дадеш хиляда лева.
— Хиляда лева ли? Какво приказваш ти?
— Хиляда лева, Тошо. Тази сутрин волът напорил Коля, момчето ми. Димо фелдшерът го превърза, каза да го закараме в града на доктор и оттам, ако докторът каже, та в Пловдив…
— Хилядо лева на тази криза! — дръпна се обидено Юрталана — Аз да не съм банка!
— Не си банка, ама ги имаш. Пък аз и банка да стана, една стотинка не ще мога да ти дам! — врътна печално глава Делчо.
— Защо не вземеш от кооперацията?
— Детето ми умира, ти ме пращаш по зори на кооперацията! — изгледа го троснато и с лек укор Делчо. — То нали е аргатче, има там малко парици да взема, ама и Балю, чорбаджията му де, и той сега го няма.
— Хай да му се не види! — сви устни Юрталана. — Чакай да видя, жената имаше едни пари, бях й ги давал, та ако си стоят, ще ти услужа, защо да не ти услужа. — И той се извърна бавно назад, като закрачи лениво, замислен дълбоко за нещо.
Делчо седна на камъка край портата, измери го в тънкия жилав гръб и се закани мълчешката:
— Ти ли нямаш, ти ли нямаш! Да ти напека врата, както аз си знам, злато ще повърнеш.
Юрталана се забави. Пък може и на Делчо да се струваше така, защото талигата с раненото момче беше заминала за града и той трябваше да я догонва.
— Найдоха се хиляда лева за твой късмет — похвали се още отдалече Юрталана. — Само че… гледай да я уредиш тази сметка още като се върнеш…
— Лесна работа…
Делчо посегна за парите, но Юрталана още стискаше здраво новичката банкнота.
— Виж какво — процеди бавно той. — Тия дни ще ми дойде вършачката. Ще искам да ми помогнеш малко… услуга за услуга, нали?
— Дума да няма! Ще ти дойда с кучетата!…
4
Над земята се сипеше вече жегата на ясния летен ден, заливаше изпомачканите стърнища и редките угари и угасваше в посърналата зеленина на царевичните полета. Тук-там режеха върши и над оголените мамули, налени със зърно и разкривени над дълбоките каръци, се мяркаха бели кърпи, блясваха сърпове, прозвучаваха откъслечни песни, монотонни и жални.