— Какъв е маршрутът и най-доброто време? — пожела да узнае един от съекипниците му.
Бийф се втренчи в лицето му, дишайки тежко. Естествено, въпросът беше риторичен — мъжете прибягват до такива неща, когато искат да скрият страха си.
„Маршрутът“ изглеждаше съвсем ясен. Бийф стоеше зад стартова портичка, направена от няколко вратички за крокет и едно градинско гребло. Добре отъпкана пътечка водеше към ливадата зад къщата му, извиваше се между щанга с тежести и портативен батут. Свършваше пред стар обръч за хула — хоп, поставен редом с градински стол от бяла пластмаса. Върху седалката беше закрепена чаша от прозрачна пластмаса, пълна до ръба с леденостудена бира „Майкълъб“.
Правилата бяха прости: всеки участник в състезанието имаше право на два опита да се промуши през обръча, да направи една лицева опора, а след това да седне на стола и да изпие бирата. Засичаше се времето на всеки опит, най-бързият печелеше.
Но, както при всички състезания между командосите на ООЗ, и тук имаше допълнителна трудност. В случая тя се криеше някъде между обръча за хула — хоп и градинския стол. Съвсем наскоро Албер беше инсталирал невидима ограда за кучето си, която минаваше по границите на парцела. А обръчът лежеше точно върху заровения в земята шоков сензор.
По всяка вероятност всички щяха кротко да си хапват хамбургерите с царевица, ако една от съпругите не беше изказала мнението, че електрошоковият сензор е доста жестоко средство за възпитание на домашните любимци. На което Албер отвърна, че вече го е изпробвал върху себе си и го намира за напълно поносим. Това твърдение роди и идеята за предизвикателството. То от своя страна ги отведе до създаването на правилата, а правилата — до самото състезание. Само двадесет минути по-късно всички гости от мъжки пол се изсипаха пред къщата, за да се пробват срещу невидимата преграда.
Джеръми съзнаваше, че участието в това състезание го поставя в доста трудно положение. В качеството си на член на ШНО — Школата за нови оператори към ООЗ — на изпитателен срок, той все още не беше утвърден в постоянния състав на елитния клуб. Агентите ветерани наоколо несъмнено щяха да очакват пълно себеотдаване от него, но това съвсем не означаваше, че ще им е приятно да бъдат победени от един „шибан новак“.
От дипломирането го деляха само три дни и никак не му се искаше да настройва срещу себе си хора, под чието командване щеше да бъде през следващите пет-шест години.
— Хайде, скъпи, направи го!
Присила, съпругата на Албер, се беше надвесила от задната веранда и крещеше с пълен глас. Повечето съпруги на командосите не биха си позволили подобна намеса, но Присила беше известна с буйния си нрав. С едната си ръка размахваше ръжена от барбекюто, което димеше до нея, а с другата придържаше Бийф младши. Изобщо не й пукаше как изглежда, сега всичко беше въпрос на чест.
Джеръми си намери място в края на тълпата и леко поклати глава. Независимо от характера на състезанието, всеки от командосите размахваше като ятаган дълбоко вродената си максима, че единствено най-силните оцеляват. Това вероятно имаше смисъл, но само донякъде. Разбира се, че само първият печели при евентуалната престрелка. Второто място е без никакво значение.
— Готов ли си?
Бийф раздвижи глава наляво-надясно върху масивните си рамене, пропука с пръсти и кимна. Ароматът на сандвичи с раци и свинска скара се носеше на вълни над потъмнялата трева в задния двор. Сред тълпата се гонеха деца, които очевидно нямаха никакво отношение към предстоящата война на възрастните.
— По местата…
Куини, който също беше възпитаник на Военноморската академия, беше застанал близо до стартовия бокс. Едната му ръка лежеше върху рамото на Албер, а другата стискаше хронометър.
— Готови…
Тълпата се смълча. Присила Девроа свали ръжена.
— Старт!
Настъпи пълна лудница. Петдесет яки мъже и избрана част от синовете им започнаха да крещят с пълно гърло, сякаш бяха свидетели на бой с камъни.