— Операция в чужбина? — попита на глас Джеръми.
— Ще ти връча точната заповед, след като излетим — отвърна Хесус.
— Европа? Близкият изток? — не мирясваше Джеръми. По принцип беше свикнал с обичайната практика в ООЗ, според която операциите се обсъждаха предварително и в най-големи детайли.
— Задаваш страшно много въпроси за един шибан новак! — изръмжа взводният му командир, после скочи на спирачките с такава сила, че Джеръми почти размаза физиономията си в арматурното табло. Миг по-късно се оказа, че не го е направил нарочно, а просто завива по един от преките пътища за летището. — Виж какво, нещата са организирани по този начин и толкоз. В един момент се обажда някой от началниците, в следващия вече си на борда на самолета. Летиш двайсет и четири часа нонстоп, опрял пушката си в челото на някакъв задник, а група абсолютно непознати хора се опитват да го накарат да говори… После изведнъж кацаш на непознато летище и твоят човек изчезва в някой „Събърбън“ със затъмнени стъкла. Не е като ядрена физика, но на практика се явява най-скъпото гледане на бебета в света…
Хесус замълча, очевидно уморен от приказки. Челото му се беше сбърчило под натиска на това, което Джеръми определи като извънредно силен стрес.
— Имаш ли нещо за дъвчене? — попита след малко той.
Джеръми бръкна в джоба си и извади кутия „Ливай Гарет“. Според Каролайн този навик бе отвратителен, но бавното и ритмично движение на челюстите му помагаше да се съсредоточи. Половината от членовете на отряда дъвчеха тютюн.
— Наслаждавай се на пътуването, Уолър — посъветва го Хесус. — А мисията си е мисия…
Големият форд подскочи през двойната железопътна линия, прекосявайки я със скорост, два пъти по-висока от позволената.
Джеръми кимна с глава. Явно тайните на ООЗ се разкриваха в бавна последователност, минавайки през различни настроения и дълго мълчание. Лапна лентичка тютюн и обърна взор към ниските постройки, които стремително се приближаваха. Има си време за приказки, има си време и за мълчаливо съгласие с неизвестното…
Слухът за нахлуването на Елизабет Бийчъм в мъжката съблекалня се разнесе още преди Марселъс Парсънс да приключи с ресането и подсушаването. Въпреки че ведомствената полиция само изпрати Бийчъм до външната врата, поражението й стана факт. За неин лош късмет там дебнеше една особено жлъчна репортерка на „Вашингтон Пост“, дошла да интервюира новия лидер на мнозинството и двама председатели на комисии.
— Добро утро, Елизабет — поздравиха колегите й и това беше горе-долу всичко, което успяха да изрекат. Гледаха я с увиснали ченета и очевидно се питаха защо за бога една сенаторка на САЩ излиза от помещението за почивка на колегите си от противоположния пол под ескорта на двама полицаи.
— Ще разменим ли няколко думи, госпожо сенатор? — подхвърли репортерката. Въпросът й прозвуча по-скоро като съвет — от онези, които учителят дава на непокорните си ученици.
— Нямам какво да ви кажа! — отсече Бийчъм. Лицето на репортерката й беше познато, освен това беше изчела всичките материали в „Пост“, посветени на нейната личност. Без изключение бяха боклук, непроверени слухове и предположения на неназовани източници. — Мисля, че вашите хора написаха достатъчно глупости по мой адрес!
Дръпна рязко ръката си и се освободи от хватката на полицая, след което горчиво поклати глава. Вече беше успяла да изгуби не само достойнството си, но и всякакво уважение. Бяха я изхвърлили от обществото на богопомазаните и дори журналистите го знаеха.
— С удоволствие бих направила един-два коментара — подхвърли тя, докато се отдалечаваше. — Но татко ме е предупредил никога да не участвам в състезание по плюене с хора, които използват мастилото на кило!
Секунди по-късно от съблекалнята излезе и Парсънс, косата му беше все още влажна от сауната. При нормални обстоятелства екипът му щеше да работи най-малко час, за да предложи подходяща медийна стратегия за извличане на максимална полза от създалата се ситуация, но днес обстоятелствата не бяха нормални. Той дръпна репортерката встрани и я запозна в подробности с „непристойната случка“ в съблекалнята, при това без нито веднъж да се усмихне.