— Тази жена има изключително сериозни психически проблеми — завърши с въздишка той. — Винаги съм се смятал за неин близък колега и приятел, но след тази случка просто не знам… Доверието ми в нея е сериозно разклатено.
Слухът си има собствени крака и по тази причина всяко злорадство е излишно.
Малко преди пет следобед от север се появи „Гълфстрийм“ G-IV с регистрационен номер на опашката NA5767. Седнал на пейка в стаята за почивка, Джеръми наблюдаваше кацането му.
— Готов ли си? — попита Хесус, изскочил от вътрешните помещения. Веднага след появата им той се беше затворил в канцеларията на началника.
Джеръми кимна с глава, преметна торбата с провизиите през рамо и го последва навън. Самолетът вече чакаше, поемайки гориво от залепилата се за него цистерна. Стройното му тяло беше боядисано в снежнобяло, със сини и червени линии в предната част. Изглеждаше чисто нов.
— Страхотна машина, особено за военни като нас! — промърмори Джеръми. Взводният командир не отговори, потънал в собствените си мисля. Ръката му се плъзна към джоба на ризата, извади оттам малко зелено тефтерче и започна да набира на клетъчния телефон цифрите, записани в него. Но апаратчето избипка два пъти и утихна.
— Мамка му! — изруга Хесус. — Носиш ли си мобилния?
Джеръми му подаде новия си телефон, получен само две седмици по-рано. Подобно на повечето подразделения на ФБР, те също изваждаха от употреба старите си кодирани „Мотороли“ и преминаваха на марката „Некстел“. Новите апарати струваха доста по-малко, бяха по-леки и имаха по-голям обхват, а на всичкото отгоре бяха оборудвани с пейджинг функция. Голяма част от агентите псуваха, че с тях началството ще може да ги контролира още по-плътно.
— Ще се видим в самолета — подхвърли Хесус и тръгна надясно, отдалечавайки се от електромагнитното поле на захранващите генератори. Джеръми кимна на хората, обслужващи цистерната с гориво, бързо огледа машината и се насочи към стълбичката, залепена за фюзелажа.
— А бе тоя човек май си прави майтап с мен! — промърмори смаяно той, докато влизаше в пътническата кабина. Обстановката в нея беше подходяща по-скоро за рокзвезда, отколкото за обикновен командос. Преди време беше летял в първа класа на „Юнайтед“, но в сравнение с това тук луксозният салон на авиокомпанията му се стори обикновена кошара. Вътрешността на самолета беше тапицирана с дебел тъмносин мокет, мебелирана с разкошни кожени кресла, ламперията беше от тиково дърво, а лампите за четене имаха абажури от опушен кристал. До всяко кресло бе поставен отделен телефон, а огромния плосък екран в дъното на кабината предлагаше телевизионни програми на живо, DVD филми и електронна карта, която отбелязваше всички подробности, свързани с височината на полета, локализацията и външната температура на въздуха.
— С вас има още един човек, нали? — обади се глас зад гърба му. — В манифеста са записани двама души…
Джеръми се обърна към пилотската кабина. Командирът на самолета наближаваше петдесетте. На челото му имаше широки авиаторски очила, а косата му беше стоманеносива.
— Навън е, говори по телефона — отвърна Джеръми и стисна ръката му. — Джеръми Уолър.
— Приятно ми е — отвърна онзи, но не си каза името. — Заредени сме догоре, имаме всякакви неща за хапване. Настанявайте се спокойно. До Гандер ще летим около четири часа, после още толкова до Шанън.
— Гандер ли? — вдигна вежди Джеръми. За пръв път чуваше някакво наименование, свързано с маршрута.
— Нюфаундленд — поляни пилотът, после седна на лявото кресло в кабината и се зае с предполетните проверки. — Не можем да изминем цялото разстояние до Шанън без презареждане…
— Къде, къде? — попита Джеръми.
Пилотът вдигна глава да го погледне, на устните му се появи лека усмивка. После отново се зае с проверките си.
Джеръми се обърна с лице към салона и установи, че вътре са се настанили двама пътници. Този до пътеката изглеждаше командос — най-вероятно от „Делта“ или Екип 6 на „Тюлените“. Достатъчно беше човек да се вгледа в прическата и телосложението му, но имаше и още нещо — от него се излъчваше онази особена непринуденост, характерна за хората, които си играят с огъня.
— Крис — представи се той. — А това е Сирад.
Джеръми се обърна към младата жена до прозореца и с мъка се въздържа да не зяпне. Черната й коса беше прибрана на скромна опашка, матовата й кожа сякаш излъчваше собствена светлина, очите й също — като два мощни прожектора. Тя вдигна поглед от лаптопа пред себе си и леко кимна с глава.