— Приятно ми е — промърмори Джеръми, а тя само се усмихна, вероятно твърде заета за официално представяне.
Джеръми ги подмина, пусна сака си на пода и седна в креслото на последния ред. Странно, че Хесус не го беше предупредил за тези двамата. Но всичко около мисията изглеждаше странно. Защо не издадоха предварителна заповед? Защо нямаше инструктаж?
Издърпа някакво мъжко списание, затъкнато в облегалката пред него, след това хвърли още един крадлив поглед към жената. Беше облечена в джинси и пуловер, на ушите й имаше обикновени златни копченца. И в домашен халат не би изглеждала по-добре.
— Съжалявам, че ви забавих — прозвуча гласът на Хесус, който току-що се беше качил и се занимаваше с прибирането на стълбичката и залостването на вратата. Пилотът махна с ръка и усили оборотите на двигателите, а взводният тромаво тръгна към Джеръми.
— Запозна ли се със съседите? — попита той, отпускайки се в креслото отвъд пътеката. Крис се обърна и му подаде ръка. Жената продължаваше да чука по клавиатурата на компютъра си.
— Да — кимна Джеръми, преструвайки се, че чете списанието. — Ти познаваш ли ги?
— При мисии от тоя сорт никой никого не познава — промърмори Хесус. — Не го забравяй… — Моторите промениха тембър, самолетът се разклати и потегли. — От този момент нататък ще се обръщаме един към друг само с малки имена… Ако искат нещо повече, пращай ги при мен…
12.
Преди да приеме тази работа, Едгар Валез никога не беше чувал за сенатор Бийчъм.
Беше се регистрирал като гласоподавател в казармата, но непрекъснатите пътувания му пречеха да се ориентира в политическата обстановка, за да разбере кой за какво се кандидатира и какво предлага. После го арестуваха и интересът му окончателно се стопи. Престъпниците нямат право да гласуват.
— Добро утро, сър — поздрави го портиерът, докато излизаше навън за чаша кафе.
— Да, здрасти — промърмори разсеяно Валез. Вече две години живееше тук, но така и не си направи труда да научи името на човека. Разбира се, през по-голямата част от това време пътуваше, освен това хората от помощния персонал получават заплати, за да осигуряват удобствата на наемателите, а не за да си говорят с тях.
Макар и разсеян, Валез излезе в слънчевия нюйоркски следобед с усмивка на уста. Днес беше ден за плащане, при това на добра сума. След един час щяха да му звъннат на мобилния телефон и да го повикат в пощата на Шесто авеню, където последният му работодател беше оставил на съхранение необработени диаманти на стойност сто хиляди долара. Още преди вечеря той щеше да отскочи до клона на Дойче Банк на Таймс Скуеър, за да заключи скъпоценностите в личния си сейф, където имаше и други трудни за проследяване платежни средства.
— Кафе, черно — промърмори той на продавача в будката на ъгъла. И при него се беше отбивал всеки божи ден от престоя си в Ню Йорк, но също не му знаеше името. В бизнеса на Валез имената означаваха отговорност, а отговорности той си имаше предостатъчно. С имена бяха свързани плащанията, телефонните абонаменти и договорите, които той винаги се беше старал да избягва. Предпочиташе да прави бизнес анонимно, чрез устни договорки или добре замаскирани лични обяви в Интернет изданието на лондонския „Таймс“. В резултат всеки месец получаваше достатъчно поръчки, при това с твърде разнообразна тематика — от проследяване на неверни съпруги и осигуряване на доказателства за бракоразводни дела до чисти убийства.
— Хубава татуировка — подхвърли продавачът, докато прибираше долар и половина за кафето му. Имаше предвид двата ярко оцветени зара, изрисувани върху дясната ръка на редовния клиент. На единия имаше единица със звездичка, а на другия се виждаха три двойки. — Бас държа, че е направена в казармата. Вероятно сте участвали във Войната в Залива, нали?
— Аха — неохотно промърмори Валез и отново млъкна. Куп народ имаше татуировки.
Сирад продължаваше да чука по компютъра, опитвайки се да не обръща внимание на мъжа зад лявото си рамо. Беше свикнала да я зяпат, но този тук я караше да се чувства неудобно. В момента, в който се обърнеше да каже нещо на Бартолъмю, този тип — Джеръми, отместваше очи и се преструваше, че чете списанието в ръцете си. Не я зяпаше с обичайното за повечето мъже сексуално излъчване, а по-скоро така, сякаш се опитваше да си спомни къде се бяха срещали преди. Изглеждаше заинтригуван по-скоро от задачите, които й предстоеше да изпълнява, отколкото от насладата, която евентуално би могла да му достави.