— Кой конкретно е той? — попита Мичъл, надничайки през широките прозорци на магазина.
— Не зная, сър. Никога не съм го виждал. — Траск погледна часовника си и добави: — Просто натиснете копчето.
Мичъл направи опит да се усмихне, съзнавайки, че всички в помещението го гледат. Извърна се към прозореца и видя, че десетина пешеходци пресичат на зелен светофар. Успоредно с тях течеше оживеният поток от таксита, камионетки и куриери на велосипеди.
— Сега, сър! — прошепна настоятелно Траск, очевидно притеснен.
Мичъл натисна зеления бутон и вдигна телефона към ухото си. Чу две последователни позвънявания, последвани от прещракването на линията. Никакви гласове.
Изведнъж отвън долетя пронизителното скърцане на автомобилни гуми, последвано от нестройния хор на клаксоните. Хората от опашката се обърнаха точно навреме, за да видят как един голям синьо-бял транзитен автобус поднесе надясно, отнесе две таксита и се блъсна в уличния стълб след тях. Униформеният полицай на ъгъла изтича към платното, за да помогне на мъж, който лежеше по гръб, а от ушите и носа му бликаше кръв.
— Добре ли сте? — попита ченгето, докато помагаше на мъжа да се изправи и го питаше дали да извика линейка.
— Не, не… Добре съм — отвърна Едгар Валез. Беше в съзнание, беше жив — значи никаква болница, преди да си е прибрал диамантите! — Какво се случи, мамка му?
— Не зная, сър — отвърна полицаят. — Май никой не ви блъсна, но от вас тече кръв… Сигурен ли сте, че не ви трябва линейка?
Валез се отпусна на треперещите си колене и остана в тази поза докато се опитваше да се освести. Полицаят се наведе и вдигна мобилния му телефон, който започна да звъни. Подаде го на Валез, а след това се обърна към автобуса, чиито разгневени пътници бяха започнали да се изсипват на тротоара.
— Внушително, а? — промърмори Мичъл, докато клиентите на книжарницата продължаваха да протягат вратове към улицата.
— Да, сър — отвърна Траск, после пое телефона от ръката на шефа си и го притисна до ухото си. От мястото си виждаше как ченгето помага на минувача да се изправи и го насочва към тротоара на Пето авеню.
— Ало? — обади се мишената. Беше извадил бялата си носна кърпа и се опитваше да попие кръвта, която течеше от ушите и носа му. — Кой се обажда?
— Твоето бъдеще — отвърна Траск, докато Мичъл крачеше обратно към масата. — Пищенето в ушите ти е само предупреждение. Хонорарът те чака в онова такси, господин Валез. Точно според уговорката. Но ако някога решиш да говориш за политика, имай предвид, че монетата има две страни…
— Никога не съм си падал по политиците — промърмори Валез, без да има представа, че Траск го наблюдава през големия прозорец на магазина. — Просто им нямам доверие.
Йемен изплува от синьо-зелените води на Индийския океан като блестящ мираж. Пустинното слънце прежуряше, без да се съобразява с късния следобеден час. Въздухът над пистата леко трептеше. Залепен за илюминатора, Джеръми гледаше безбрежните пясъци наоколо, сред които складовите постройки и резервоарите за гориво изглеждаха някак дребни и незначителни. На север се простираше градът с неговите къщи от бял камък и изсушена глина, а на противоположната страна се виждаше огромното пристанище, претъпкано с търговски кораби и петролни танкери.
— Пресвета дево, виж това! — прошепна Джеръми и посочи към останките от два самолета, струпани току до пистата. Сякаш ги бяха зарязали там нарочно, като предупреждение за пътниците, които негодуват срещу услугите на йеменските въздушни диспечери.
До слуха му долетя пронизително грачене и той инстинктивно се обърна към арабина в традиционно бяло облекло оттатък пътеката, който държеше в скута си клетка с опитомен сокол. Птицата неспокойно въртеше зачулената си глава, опитвайки се да разгадае тътена и друсането, които съпътстваха кацането. А Джеръми се запита как това гордо и благородно същество понася гъстите облаци тютюнев дим, които се стелеха в салона. От него не можеше да се видят дори местата в дъното.
— Върви плътно до мен, дръж си езика зад зъбите и се прави на отегчен — промърмори Хесус, докато крачеха към терминала. Летището на Аден нямаше подвижни ръкави за пътниците и по тази причина хората се изсипаха направо на размекнатия от жегата асфалт. Джеръми последва командира си към едноетажната сграда, построена от груби тухли и бетонни блокчета. Сега бяха само двамата, тъй като спътниците им от частния „Гълфстрийм“ бяха останали в Дубай.