— Каква жега, мамка му! — промърмори Джеръми. Това не беше оплакване, а по-скоро безкрайно учудване.
Смесиха се с останалите пътници и бавно се насочиха към терминала. Големите вентилатори на тавана изобщо не раздвижваха спарения въздух. Изпитаха чувството, че влизат в запалена пещ.
Зад счупена масичка се беше настанил митничар. До него стоеше бял мъж с яке за сафари в защитен цвят и каубойски ботуши от змийска кожа. Беше рус, с авиаторски очила на челото.
— Доста бие на очи — промърмори Джеръми.
— Дай паспорта си на Скини и ме последвай! — заповяда през зъби Джеръми, без да проявява интерес към професионалните забележки на колегата си.
Наредиха се на опашка пред гишето за паспортен контрол. Скоро им дойде редът и служителят протегна ръка за документите им.
— Бинес? — обърна се той към Хесус, който беше заел мястото на арабина със сокола.
— Не бинес, баканция — отговори спокойно взводният командир. Притеснен от този диалог, Джеръми се готвеше да се намеси, но беше изпреварен от друг глас.
— „Арсин Ойл“ — обяви непознатият. — Те са с мен. — Говореше арабски с тежък западнотексаски акцент, виеше като уокмен с изтощени батерии. Митничарят протегна ръка за паспорта на Джеръми, прегледа го и кимна с глава.
— Бинес.
Подпечата двата документа и ги върна обратно. Една жена с черно покривало безцеремонно избута Джеръми и зае мястото му пред гишето.
— Оттук, господа — посочи тексасецът и кимна с глава към нещо като килер без прозорци, в пода, на който зееше канал, а отгоре висеше къс гумен маркуч. Импровизираната тоалетна вонеше зверски на човешки екстременти и престояла урина. Джеръми усети как очите му се насълзяват.
— Как беше полетът? — небрежно подхвърли тексасецът, докато сваляше ципа на панталоните си. Облекчи се с доволно пъшкане, после се изплю в дупката.
— Добре — отвърна Хесус, изправяйки се над съседната дупка. — Имаме ли зелена светлина?
— Доколкото съм осведомен, да — кимна онзи, дръпна ципа си и подаде същата ръка на Джеръми: — Казвам се Пауъл, РС в Сана.
Джеръми пое ръката му. От съкращението разбра, че човекът насреща му е резидент по сигурността в американското посолство в Сана. Поне такова беше прикритието му.
Хесус си свърши работата, дръпна се крачка встрани и кимна на Джеръми, за да му покаже, че е негов ред. Но най-новият нощен снайперист под негово подчинение не прояви интерес.
— Нещата наистина са зле, след като не щеш дори да се изпикаеш на мястото, на което си се озовал — ухили се Пауъл. — Добре дошли в Кретенландия.
13.
Хамид живееше добре. Гледката от апартамента му в Горен Ийст Сайд включваше най-малко четири манхатънски сгради, в които държеше контролния пакет. Колекцията му от произведения на изкуството — живопис и скулптура, предизвикваше възхищението и завистта на нюйоркските артистични среди, които я наричаха „най-хубавият частен каталог, създаден за последните петнадесет минути“. Половината отбор на „Ню Йорк Никс“ беше пил шампанско в едно от градските му жилища.
На 41 години финансовият магьосник на „Бордърс Атлантик“ живееше високо горе, в стратосферата на новобогаташите, която май се беше превърнала в новата американска мечта. Способностите му на финансист бяха спечелили милиарди на компанията и известност за самия него. Той имаше всичко — от личен стол на бара в „О’Флаърти“ до портрет в електронната страница на „Уолстрийт Джърнъл“.
Но независимо колко завидни бяха материалните му придобивки, те никога нямаше да бъдат прехвърлени на наследници. Портфейлът му изглеждаше повече от внушителен с всичките творби на Бранкузи, френските импресионисти и уникалните екземпляри от „Тифани“ и Хамид получаваше много добра заплата, но беше собственост на Джордън Мичъл.
— Разкажи ми какво знаеш за тази жена.
Беше седнал във фоайето на хотел „Мърсър“, сгушен между огромна ваза с калии и Дитер Планк — лишеният от чувство за хумор великан. Директорът на Отдела за сигурност от 17-ия етаж отпи глътка „Шато льо Пан“, реколта 1982, и одобрително кимна с глава.
— Какво знам за нея? Знам, че е една от най-вълнуващите жени, които съм срещал в живота си — отвърна Хамид. — Запозна ни общ приятел. Това проблем ли е?