— Бийф, Бийф, Бийф!
Във въздуха се появи гора от стиснати юмруци, всички се надсмиваха на мъките на Бийф.
Отначало той тръгна бавно, поставяйки нетърпението си под контрол. Първите десетина крачки бяха лесни, но с приближаването му към заровения в земята сензор, кучешкият нашийник около врата му започна да издава предупредителни сигнали право в ушите му. Напредването стана значително по-трудно, а сигналите се превърнаха в шокови заряди. Тялото му беше пронизано от силна болка, тъй като естествените му електрически заряди бяха превърнати в импулси за блокиране на мускулите.
Бийф направи опит да увеличи скоростта, съзнавайки ясно, че първи ще блокират основните двигателни мускули. Краката. После гърбът. Ще се сгърчат до степен, която ще направи невъзможни каквито и да било движения, независимо от усилията на волята му.
Вкара в действие всичките си 134 килограма мускули и сухожилия. Така трябва да бъде, рече си. Присила го гледаше, колегите щурмоваци го подкрепяха. Целият ООЗ разчиташе на него, мамка му! В случай че не успее да се добере до стола, там можеше да се окаже някой проклет новак, който несъмнено ще поиска да спечели „Кучешката“ купа. А това не се беше случвало нито веднъж през цялото 21-годишно съществуване на ООЗ.
Бийф прекоси поляната, гмурна се в обръча и падна на колене. Макар и с цената на огромни усилия, дланите му успяха да се залепят за земята.
Една лицева опора, рече си той. Само една! Опразването на халбата с бира беше лесна работа.
На триста петдесет и пет километра южно от Куонтико, в околностите на Ралей, Северна Каролина, седмина корпоративни мениджъри се бяха събрали да изиграят една друга игра. Центърът „Д’Артанян“ по нищо не се различаваше от хиляди подобни на него бизнеспаркове — половин дузина едноетажни бунгала с остри покриви, големи прозорци и предостатъчно места за паркиране. Зъболекарите и педиатрите ги харесват заради спокойната атмосфера и лесния достъп. Офис 411 беше нает само седмица по-рано от медицинското дружество „Д-р Ернандес и сътрудници — общопрактикуващи лекари“. Съответният надпис на вратата все още миришеше на боя.
В скромно обзаведената чакалня седяха шестима мъже и една жена. Слънчевите лъчи проникваха през евтините щори. Купчина парцаливи списания лежаха върху масичката, имитация на дърво. На стените бяха окачени репродукции в дървени рамки, купени от второкласен супермаркет.
— Проклети евтинджоси! — полугласно изръмжа един от бизнесмените. — Виждал съм публични домове, които са обзаведени по-добре!
Един-двама от присъстващите кимнаха с усмивка, другите не реагираха.
Няколко минути след появата им се отвори една от вътрешните врати и на прага се изправи възрастна сестра с очила на носа и хокейни наколенки на краката. На табелката на ревера й пишеше „Деби“.
— Добър ден — поздрави тя. — Доктор Ернандес ще ви приеме след секунда, но за да приключим по-бързо, ще ви помоля да се съблечете по бельо.
— Стига бе! — реагира един от новодошлите. Всички бяха шефове на могъщи и световноизвестни компании, а тази лелка им заповядва да свалят дрехите си! Нечувано! На всичкото отгоре сред тях имаше и една жена, при това изключително привлекателна жена! В корпоративна Америка не стават такива неща. Особено пък в днешно време, когато един случаен поглед може да стане повод за обвинение в сексуален тормоз.
— Моля, направете го — настоятелно рече сестра Деби и тръгна да излиза. — След малко се връщам.
Отначало никой не помръдна, но след кратка размяна на изпитателни погледи пръв се раздвижи корпоративният шеф по сигурността на име Дитер Планк — блед мъж с очила, който бавно разхлаби възела на вратовръзката си „Хермес“, разкопча ризата си и изрита леките си мокасини марка „Ферагамо“. Докато другите петима мъже и дамата седяха неподвижно и се чудеха дали наистина искат да свалят раираните си брони, господин Планк спокойно смъкна панталоните, събра останалите си вещи и ги положи в спретната купчинка на килима.
После се върна на мястото си. Коремът му се сгъна на няколко пласта, които бяха абсолютно лишени от косми и изглеждаха странно — като млечнобели кренвирши, полегнали един върху друг в скута му. Очилата със сребърни рамки мътно проблясваха на изпотения му нос.
Няколко минути по-късно вратата се отвори и сестра Деби отново влезе в стаята.
— Докторът ще… — Рязко замълча, очевидно смаяна от факта, че пациентите не бяха изпълнили разпореждането й. — Много се извинявам — рязко смени тона си тя, — но докторът е прекалено зает и не може да ви чака!