— А телефонът? Къде се намираше телефонът в този момент? На леглото ли го оставихте?
Тя се замисли за миг, после поклати глава:
— Не, май остана в ръката ми… Не съм сигурна… — Помълча известно време, после продължи: — Водата беше твърде гореща и реших да звънна в службата и да ти оставя послание. Исках да се оплача от поведението на онзи служител на НСС…
— Направихте ли го?
— Не, защото точно тогава те… той ме нападна изотзад… Излезе от гардеробната… — Тя рязко се завъртя, сякаш беше усетила горещия дъх на нападателя върху тила си. Джеймс разбра, че нещата стават трудни за Бийчъм, но друг начин нямаше. Уликите се намираха единствено в нейните спомени.
— А следващото нещо, което си спомняте, беше бавното ви свестяване на пода, така ли?
— Да, тогава, когато нещата станаха наистина…
— Тогава напипахте пистолета…
— Станах на крака, но се подхлъзнах и паднах върху нещо ръбесто… А после видях пистолета…
— Паднахте върху нещо ръбесто? Какво точно?
— Телефонът. Вероятно съм го изпуснала в момента на нападението…
Джеймс замислено докосна устните си с пръст.
— Разполагате ли с разпечатка на разговорите си от онази вечер? — попита след известна пауза той. — Имам предвид сметката на мобилния ви телефон…
— Разбира се, лежи на бюрото ми. Вече я платих.
— Донесете я, моля.
Той я последва в спалнята, откъдето тя взе плик с логото на „Бордърс Атлантик“. Дръпна го от ръцете й и нетърпеливо проследи с пръст дългата колона от цифри.
— Тук е отбелязано, че сте набрали службата точно в 19:01, госпожо сенатор — подхвърли той. — Едноминутен разговор. Но вие твърдите, че не сте го правили.
— Наистина не съм.
— Може би сте набрали номера, докато сте проверявали температурата на водата във ваната?
— Вероятно бих могла — колебливо отвърна Бийчъм. — Не помня…
Джеймс се замисли.
— Може ли да видя телефона ви? — попита след секунда той.
— Няма го — отвърна Бийчъм. — Прибраха го като веществено доказателство… Беше покрит с кръв… Но аз си взех нов, абсолютно същия модел…
— Като този? — попита той и положи върху дланта си тънкото, блестящо с никелираните си части апаратче. Бийчъм кимна.
— Я се опитайте да ме душите! — извика той и започна да набира някакви цифри на клавиатурата. — Нападнете ме изотзад и се опитайте да ме душите — както го е правил онзи… Хайде, с всичка сила!
Със своите метър и осемдесет и два, Бийчъм беше с цели десет сантиметра по-висока от административния си асистент. По тази причина никак не й беше трудно да заеме позиция зад гърба му и да стегне в мъртва хватка гърлото му.
— Стискайте, по дяволите! — извика той. — Стискайте здраво!
Тя се подчини. Изведнъж усети как отново я обземат чувствата от онази нощ — гняв, страх и дълбока безпомощност… Ръката й се стегна върху ларинкса на Джеймс, принуждавайки го да се надигне на пръсти и да се опита да се освободи от задушаващата хватка. Телефонът остана в дланта му, докато пръстите му се забиха в силната китка на Бийчъм. После тялото му изведнъж се отпусна и падна на пода, симулирайки загуба на съзнание. Ръцете му се разпериха, а телефонът се претърколи върху дебелия персийски килим.
— О, Джеймс, извинявай! — уплаши се внезапно тя. — Добре ли си?
Дребничкият асистент се надигна, взе телефона и го допря до ухото си.
— Я чуйте това — промърмори той и й подаде апарата.
Сенаторката се подчини и мълчаливо изслуша посланието на служебния й телефонен секретар, което звучеше в мембраната.
— Това е вашето едноминутно обаждане — заключи с категоричен тон Джеймс и пъргаво се изправи. — Докато се борите с нападателя, без да искате натискате бутона „сенд“. И в крайна сметка все се обаждате в офиса…
— С какво ще ни помогне това? — недоумяващо го погледна Бийчъм.
На лицето на Джеймс изплува доволна усмивка, а пръстите му механично опипаха възела на вратовръзката, разместен от борбата.
— Ще ни помогне и още как — отвърна той. — Защото означава, че по време на борбата телефонът ви е бил включен. Ако открием запис на това обаждане в службата, може би ще получим пълната картина на това, което се е случило тук!