— Ами… — заекна момичето. — Не е точно така… — Лицето на сенатор Бийчъм видимо пребледня. — Спомням си деня… Онази сутрин чух нещо, но реших, че са сбъркали номера…
— Какво точно чу? — попита Бийчъм, пристъпи към служителката си и хвана ръцете й. Изглеждаше така, сякаш е готова да изтръгне отговора направо от гърлото й.
— Всички сме развълнувани — промърмори с пресилено спокойствие тя. — Успокой се и помисли. Какво направи с онази касета?
— Ами всички бяхме много разстроени от това, което ви беше сполетяло…
Джеймс грабна кашончето с надпис „Меморекс“ от бюрото й и започна да прехвърля малките пластмасови кутийки, подредени в него. Всяка от тях беше номерирана, някои имаха кратки указания като „Сивите пантери“ или НАСА, индикиращи обаждания от по-важни личности или организации, които изискват незабавен отговор.
— Спомням си, че когато дойдох на работа, линиите бяха буквално задръстени. Всеки искаше да получи някаква информация, знаете… Затова помолих младите колеги от съседния офис да ми помогнат при отговорите… Извадих касетата от секретаря, както винаги. Това е първото нещо, което правя сутрин — дори преди да сложа кафето… Помислих си, че може би сте се обаждала, че сте болна или кой знае какво…
Момичето виждаше, че сенаторката чака незабавен отговор и това я правеше още по-нервна. Ръцете й отново се размахаха.
— После осъзнах, че не мога да прослушам лентата, след като съм я извадила от апарата, сложих я обратно и го пуснах.
Изведнъж разбра какво е направила и очите й се насълзиха.
— Чух тези гласове… Мъжки гласове, малко отдалечени, като фон… После имаше викове и… и нещо като глухи удари. След което нещо прещрака и на линията се появи репортерът на някакъв вестник… По принцип всички обаждания бяха от репортери и…
— Какво направи с проклетата касета? — прекъсна я с леден глас Джеймс.
— Ами там е работата… Реших, че обажданията са само от репортери, бях разстроена заради госпожа сенаторката, предстоеше уикендът на Четвърти юли, а телефоните звъняха и звъняха…
— Какво направи е проклетата касета? — повтори заплашително Джеймс.
Рецепционистката избухна в сълзи и се захлупи по очи на бюрото си.
— Всичко е наред, скъпа — обади се Бийчъм, пристъпи към разстроената жена и я прегърна през раменете. — Изхвърли ли я?
— Трябва да съм я забравила в апарата — изхълца Мили. — И… И сме записвали нови обаждания върху старите…
— Бийчъм протегна ръка и вдигна от бюрото касета с надпис 7/2.
— Ужасно съжалявам, госпожо сенатор! — проплака служителката. — Отивате в затвора, при това по моя вина!
При тези думи Бийчъм видимо потръпна, но бързо се овладя. Нямаше смисъл да й причинява допълнителни страдания.
— Не се безпокой — промърмори тя. — Всичко ще свърши добре.
Не успя да измисли нищо друго.
Обърна се и тръгна към кабинета си.
Секунда след като затвори вратата след себе си, някой почука.
— Може ли да вляза?
Вратата се открехна и в процепа надникна физиономията на Джеймс. Изглеждаше по-нещастен дори от Бийчъм.
— Жестоко е, нали? — промълви тя. Възбудата от вероятността да намери алиби я беше напуснала. Обаждане наистина бе имало и поне един човек извън банята го беше чул.
— Може би ще намерим някой, който да обработи лентата — подхвърли Джеймс. — Може би има начин да се възстанови първоначалният запис. Лабораториите могат да правят истински чудеса с…
— Джеймс — вдигна ръка тя. — Надеждата е хубаво нещо, но фалшивата надежда е по-лоша и от най-черното отчаяние… — Нямаше намерение да звучи като онези картички, които предлагат мъдри съвети, но от време на време думите на татко й сами изскачаха в съзнанието й. Подобно на всички фермери, той също бе получил своята порция от възход и падение…
— Съжалявам, Елизабет — промълви асистентът. — Искрено съжалявам!
Отпуснати върху столовете, двамата безмълвно се потопиха в мрачните перспективи, които им предлагаше бъдещето. Внезапно лицето на Джеймс се озари от усмивка, клепачите му рязко се вдигнаха.
— Ешелон! — извика той.
Бийчъм го чу, но думата не предизвика никаква реакция в съзнанието й. Тежестта на разочарованието беше толкова голяма, че не бе в състояние да мисли.
— Има още един запис!