Хесус отвори черната кутия и извади от нея някакво апаратче с триножник, което приличаше на съд за пренасяне на готова храна.
— Времената се промениха — отвърна той. — Вече не сме склонни да чакаме терористите да ни вземат на мушка… Достатъчно ти е да знаеш, че хората, които ни изпратиха тук, отдавна са се погрижили за политическата страна на въпроса. И очакват от теб да си свършиш работата…
Ръцете му внимателно поеха апаратчето с триножника.
— А що се отнася до оръжието, това тук ни е напълно достатъчно. Не ме питай как действа. Знам само, че е безшумно, течно и убива, без да оставя балистични следи. Ще изчакаме да се мръкне и ще се промъкнем на стотина метра от колибата на Алал-Бин, след което ще го задействаме…
Пръстите му сръчно завъртяха някакво копче, разположено на страничната стена на уреда.
— И когато този нещастник се надупи, за да отправи поредната си благодарност към Аллах, който му помага да коли американците, той ще получи послание от небето, при това точно в навирения си задник!
Асам Алал-Бин никога не беше приемал сериозно американските закани за отмъщение, включително и по време на Афганистанската война. Той беше използвал огромното си лично богатство, за да изгради най-голямата терористична мрежа в света и благодарение на нея беше нанесъл многобройни и унизителни поражения на американците, въпреки огромната им военна машина. Фактът, че на даден етап здравето му се влоши, нямаше абсолютно никакво значение — той вече беше изпълнил това, за което беше мечтал. Историята помни и почита истинските революционери, които променят света. А той със сигурност си беше запазил поне една отделна глава в тази история — в раздела, който се отнася за войната.
— Вечерята е готова, съпруже — обади се Лия.
Въпреки че беше известен като лидер на „Ал Кайда“ и най-жестокия терорист на света, Алал-Бин продължаваше да става преди изгрев-слънце, за да се моли на аллаха, обличаше се като всеки нормален мъж и използваше храната, приготвена от жените му. Правителството на САЩ се опитваше да го обрисува като зъл гений, но той се считаше за съвсем обикновен човек. Ето, неотдавна се разболя. Постоянно изпитва страх. Понякога ридае от отчаяние. Но в крайна сметка си остава боец, който води свещена война за спасението на всичко, обещано от аллаха. Неговият народ водеше тази война вече хиляда и петстотин години и той беше твърдо решен да участва в нея до самата си смърт. Но и след него войната нямаше да спре, тъй като мястото му щяха да заемат синовете му. Неверниците никога нямаше да победят дори още хиляда техни поколения да се борят срещу Исляма.
— Тате, тате, виж! — извика един от синовете му. Осемгодишното момче размахваше автомат АК-74 — версия със сгъваем приклад, която беше по-лека и по-удобна за носене от младите бойци. Разбира се, оръжието беше проверено и обезопасено от Ясер — един от личните му телохранители, който имаше грижата за сигурността на момчето. Защото в крайна сметка то си беше само дете, независимо колко пламенно се стремеше към битката. Трябваха му най-малко три-четири години, за да бъде готово за истински джихад.
— Храната е готова, сине — отвърна Алал-Бин. — Сядай на масата.
Бойците му се хранеха сами, но семейството му неизменно се събираше около масата, откъдето отправяше своите благодарности към аллаха. Животът му в момента беше тежък и неблагодарен, но бог знае какво е добро за него и последователите му. Той разполага с богатство и слава, с милиони пламенни последователи. Това с положителност му осигуряваше място на небесната трапеза. Сведе глава към гърдите си, благослови храната и започна да яде.
— Тате, искам да те питам нещо — обади се най-големият му син. — Кога ще видим новото оръжие, за което казваш, че ще ни помогне да свалим орела?
Мухамад беше висок и широкоплещест младеж на двадесет и една, който имаше блестящите черни очи на саудитската си майка. Алал-Бин го беше гледал как се сражава в Афганистан и се гордееше с него. Ако не бяха онези огромни Б-52 с техните умни бомби и ракети, „Ал Кайда“ със сигурност щеше да разбие на пух и прах войските на Северноатлантическия съюз.
— Още сега — отвърна той, остави плоското хлебче и бръкна в джоба си. Преди броени часове бе получил дяволския уред, заедно с редовната доставка на хранителните продукти от Нажран.
От шалварите му изскочи сребрист мобилен телефон с размерите на кредитна карта. На челния му панел пишеше „Бордърс Атлантик“, а в десния долен ъгъл бе отбелязан моделът — „Куантис“.