— Какво е това? — сбърчи чело Мухамад. — Някакъв телефон? Възможно ли е подобна дреболия да ни помогне да спечелим свещения джихад?
— Дреболия? — вдигна вежди Алал-Бин, опитвайки се да не повишава тон на младежа, който стърчеше с цяла глава над него. — Убихме три хиляди благодарение на ножове за отваряне на кашони! Джихад не се води с някакви оръжия на Страшния съд, Мухамад, а по-скоро с такива, които врагът нито вижда, нито усеща. Те очакват да ги нападнем с ядрено, химическо или бактериологическо оръжие, но ние им предлагаме само сенки. Сенки във въздуха. Ще видиш…
Хапна няколко залъка и се ослуша, за да разбере дали мъжете навън бяха приключили. Напоследък разполагаше единствено със сенки и въздух. Имаше хора в Америка, разбира се, но повечето от тях живееха в бедни жилища и си изкарваха хляба с фалшифициране на кредитни карти и дребни кражби. Разузнавателните агенции като ЦРУ и ФБР отказваха да признаят, че не могат да спрат една неорганизирана банда от самотници и по тази причина си съчиняваха страшни конспирации — просто за оправдание на безплодните си усилия.
Естествено, това ставаше възможно единствено благодарение на медиите. Дори най-незначителната атака предизвикваше верижна реакция на терор, която в рамките на двадесет и четири часа достигаше места, които бяха невъзможни за него — дори и със саможертвата на най-нескопосания самоубиец. Телевизията е навсякъде — от най-бедните квартали до Ситуационната зала в Белия дом, и именно тя, а не бомбите, беше най-страшното оръжие. Тя разпространяваше ужасяващите кадри по целия свят, повтаряше ги до безкрайност и променяше отношението на света към водещата роля на Америка по начин, който не беше възможен за нито една идеология или армия.
Една ръчно направена бомба гръмва и изчезва за секунди, но видеозаписът на събитието се върти със седмици, а дори и с години. Бърборковците от екрана — тъй наречените „експерти“, които фактически си нямаха хабер за него или неговите операции — помагаха с пълна сила за разпространението на страха и несигурността. След тях идваха политиците, които харчеха милиарди долари за засилване на сигурността по летищата, тайни операции и съдебни искове от граждани срещу същото това правителство, което искаше да ги защити. Бизнесмените изтегляха инвестициите си, опасявайки се от икономически колапс. В крайна сметка Западът пръскаше милиарди долари, които биха могли да се използват за строителството на нови училища, магистрали и болници…
— Никога не забравяй, че капиталистическата алчност е нашето най-силно оръжие! — натъртено рече той, взе телефона от ръцете на сина си и го вдигна нагоре: — Американците са продали на Саудитска Арабия съвсем нова технология — тези клетъчни телефони, които работят чрез система от спътници, но са толкова евтини, че всеки селянин може да си ги позволи.
— Значи ще могат да разпространяват повече западна култура сред страните на Исляма — сбърчи вежди Мухамад. — Западната упадъчност… Това е още едно доказателство, че саудитското кралското семейство е лакей на американския президент!
— Почакай малко! — вдигна ръка Алал-Бин. — Използвай главата си, а не сърцето. Спомни си какво ти казах за сенките и въздуха, бъди по-умен от врага. Тези нови телефони осигуряват комуникации — при това толкова защитени, че дори компютрите на НАС не могат да ги подслушват. Те предлагат онази комуникационна система, която ни е нужна за сплотяване на силите. Американското правителство упорито се противопоставя на намеренията на компанията откривател да продаде технологията в чужбина. Наши разузнавателни източници съобщават за изключителни усилия в тази посока, включително от страна на вестниците и електронните медии.
Алал-Бин си позволи едва доловима усмивка. Винаги изпитваше задоволство, когато имаше предимство пред неверниците. Те се молеха единствено на бога на алчността и печалбата и по тази причина винаги бяха готови да му продадат това, което пожелаеше, включително и в случаите, при които имаше голяма вероятност покупката да бъде използвана срещу собствените им семейства. Уолстрийтските брокери, богатите собственици на телекомуникационни компании и президентите на търговските камари — всички до един бяха негови сътрудници, независимо дали го съзнаваха, или не.
— Добре де, дори всичко това да е вярно — погледна го Мухамад. — Как точно ще ги използваме ние?