Джеръми изчака кимането на взводния си командир, който прекъсна връзката и прибра телефона обратно в раницата.
— Не се обиждай, Уолър. Добре си спомням първата операция на „Делта“, в която участвах. Току-що ме бяха назначили в ескадрон А — това беше в навечерието на иракската агресия срещу Кувейт…
Джеръми заинтригувано вдигна глава. Хесус рядко споменаваше за времето, прекарано в армията.
— Пребазираха ни на онзи природен самолетоносач, наречен „Диего Гарсия“… Командирът дойде и избра мен и още двама за цивилна охрана на някаква мисия. Трийсет и шест часа по-късно се озовахме в бетонен бункер малко отвъд иракската граница, наречен с гръмкото име „Преден разузнавателен пост“. Имахме и пленник… Преди това ме инструктираха по същия начин, по който аз инструктирах теб: с една кръгла нула. Нищо, разбираш ли?
Хесус се намести, опитвайки се да открие по-удобна позиция върху каменистия терен.
— С нас беше един шпионин на агенцията, истински полиглот. Още не бях изкарал езиковите курсове и изобщо нямах понятие за какво се говореше. Имаше много крясъци и дори малко кръв. Човекът от агенцията започна да се нервира, тъй като нямаше никакъв напредък. В един момент командирът на наряда взе една празна бутилка от кока-кола и отиде да я напълни с бензин. Като се върна, пристъпи към врабчето и започна да излива бензина в ботушите му. Никога няма да забравя тези ботуши — кожени, с връзки.
После накара човека на агенцията да възобнови разпита. Очите на врабчето станаха като паници, но продължаваше да мълчи. И командирът му щракна запалката. Нещастникът литна нагоре, сякаш бе избухнала газова бутилка…
Беше прекалено изненадан, за да изкрещи. В продължение на една-две секунди мълчаливо се блещеше към огъня, който бързо обхвана шибаните му ботуши и стигна до гащите му. След което започна да пищи, ама яката…
Командирът се изправи пред него. В едната си ръка държеше одеялото, а в другата — бутилката с бензина. Раменете му леко се повдигнаха, сякаш да кажат: „Ти решаваш кое от двете, на мен ми е все едно“… Никога няма да забравя това, което последва… Онзи нещастник започна да пее „Били Джийн“, на шибан английски! Пееше си хит на Майкъл Джексън, а гащите му горяха! Никога през живота си не бях виждал по-шантава и по-ненормална сцена!
Хесус поклати глава, сякаш по-късно му беше дошло до гуша от такива сцени.
— Първият човек, когото запалиха жив пред очите ми — промърмори той, помълча малко, после добави: — А ти не се тревожи за отпуска по болест, Уолър. Давай да вършим работа, тъй като току-що получихме зелена светлина.
Фаза трета
Надолу, надолу, надолу… Няма ли да свърши най-сетне това пропадане? „Чудя се колко ли километра съм пропаднала за това време?“, запита се на глас тя. „Сигурно вече съм близо до центъра на Земята!“
16.
Асам Алал-Бин приключи с вечерята си, доволен от изтеклия ден. Въпреки че през последната година жизнената му среда претърпя многократни промени, той все пак успя да съхрани двете най-важни в живота си неща: семейството и „Ал Кайда“. Американските бомби бяха раздробили много квадратни километри от територията на Афганистан, бяха убили хиляди хора, но малцина членове на неговата организация. Повечето жертви бяха талибански пехотинци, които нямаха никаква представа какво е джихад. Те се сражаваха просто защото не можеха да вършат нищо друго. По принцип афганистанците са груби и брутални, без нито един мирен ден в живота си. В страна, изгубила едно цяло поколение във войната срещу Съветския съюз, това беше дреболия и нищо повече.
Американците го принудиха да се премести — той не можеше да отрече този факт, но победата им беше съвсем временна. Американските бомби бяха погнали голяма част от бойците на „Ал Кайда“, но после, за огромна изненада на същите тези бойци, американското командване не предприе мерки да блокира границата и вратата към Пакистан се оказа широко отворена. Това беше толкова арогантна и глупава грешка, че повечето от бойците му я взеха за капан. Но на засади така и не се натъкнаха. След няколко дни на подозрения и проверки те масово напуснаха Тора Бора и се прехвърлиха в една държава, която Съединените щати не можеха нито да бомбардират, нито да окупират. Пащуните, които населяваха северозападната гранична провинция на страната и които симпатизираха на „Ал Кайда“, предложиха подслон и храна на бойците, а след това ги поведоха на юг, по тайните пътеки за контрабанда на оръжие, наркотици и крадени стоки, които ползваха от векове.