Милбанк прецени ситуацията за част от секундата, след което поклати глава.
— Страхувам се, че не можем да ви помогнем. Прихващането на вътрешни комуникации от страна на НАС — ако такива наистина са направени — няма да бъде прието от нито един граждански съд.
— Ако вие си свършите работа и проверите тези записи, няма да има никакъв граждански съд! — извика Бийчъм и стовари юмрука си върху масата. — Държа да ви предупредя, че преди да стана сенатор, бях адвокат, госпожице Милбанк! И като такъв мога най-отговорно да заявя, че през последните няколко седмици ние открихме убедителни доказателства, които не само ме оневиняват напълно, но и доказват, че някой се е опитал да ме обвини в престъпление, което не съм извършила! На вас ви плащат, за да разследвате — какво повече искате?
— Искаме правосъдие — отвърна старши агент Милбанк. Гласът й прозвуча спокойно, но решително.
— Как можете да твърдите такова нещо, когато не желаете дори да приемете преки доказателства по делото, което разследвате! — скочи на крака Бийчъм.
Червенокосата агентка не каза нищо, но от лицето й личеше, че няма нищо против да я изслуша.
— Нима не ви безпокои фактът, че все още нямате труп? — без колебание продължи Бийчъм. — Ами кървавата диря, която изведнъж прекъсва на прага на къщата ми? Никой не е видял този вероятно тежко ранен мъж да напуска дома ми — въпреки че е било в края на работния ден, а по това време кварталът ми е винаги оживен… — Бийчъм започна да изброява доказателствата или липсата на такива по начина, по който ги беше изложил Филип: — Как така никъде из къщата няма отпечатъци от този мъж? Как е проникнал вътре? Как е излязъл?
Ако съм имала връзка с този мъж, нямаше ли да остане някаква следа от него? Освен една локва кръв?
— Убийството не е федерално престъпление, госпожо сенатор — поклати глава Милбанк. — Изреденото от вас засяга градската полиция. Намесата на ФБР се основана изцяло на причини, свързани с националната сигурност. Уверена съм, че и вие го знаете…
— Каква национална сигурност е онази касета? Осъзнайте се, агент Милбанк! Вие ме подведохте да се появя на онази среща, вие я контролирахте. Такива ли са стандартните процедури при случаи, в които е застрашена националната сигурност? А между другото, вашето разследване отбеляза ли, че изхвърлих проклетата касета през прозореца, без изобщо да я прослушам?
— Не съм длъжна да ви давам отчет за нашите методи на разследване, госпожо сенатор! — отсече дребната агентка. — Нито пък да ви помагам да градите защитата си. Аз имам пълно доверие в хората, с които работя!
След тези думи стана да си върви.
— Почакайте, моля ви! — стегна се за последен напън Бийчъм. — Аз винаги съм подкрепяла ФБР, тъй като уважавам вашата обективност и професионализъм. В момента ви моля само за едно — погледнете отвъд вестникарските заглавия. И ако наистина държите на правосъдието… помогнете ми!
— Добре, госпожо сенатор — неочаквано бързо се съгласи Милбанк и с това предизвика учудването на всички присъстващи. — Дайте ми доказателства в подкрепа на вашите твърдения и аз ви обещавам да ги разгледам!
Джордън Мичъл пристигна в отлично настроение с хеликоптер от имението си в Бъркшир. През последните три дни започна да дава признаци на живот най-старата му мечта — да вдигне на крака цялата индустрия, свързана с трансфера на електронна информация. Нямаше никакво значение, че медиите го нарекоха вътрешен терорист, нито пък че различни държавни институции (начело с Министерството на правосъдието и Комисията по ценните книжа) го заплашиха с разследване. Тук вече не ставаше въпрос за схема, родена само във въображението на Мичъл — налице беше живо същество, което само в рамките на няколко седмици щеше да промени начина, по който се прави бизнес.
— Добро утро — поздрави го Траск, щом влезе в кабинета си.
— Добро утро — отвърна Мичъл. — Къде е тя?
— Чака отвън.
Офисният комплекс на магната имаше както обществени, така и частни входове и изходи — включително вътрешна приемна, до която се стигаше само с асансьор, управляван с персонален ключ.
— Сирад! — възкликна той, преминавайки в преддверието, където Сирад прелистваше един брой на „Таун енд Кънтри“. — Моите поздравления!
— Благодаря, господин Мичъл — усмихна се тя. — Радвам се, че нещата се развиха добре.
— Заповядайте, влезте! — махна с ръка той към кабинета, заливайки я с ентусиазма си. Хиляди служители на компанията мечтаеха да надзърнат в това помещение, за което от години се носеха легенди.