Тя се подчини и изведнъж се закова на място. Това, което видя, беше прекалено дори по стандартите на Мичъл. Кабинетът беше с размери десет на тринадесет метра, а таванът му беше двойно по-висок от нормалното, заемайки два етажа. Прозорците гледаха на запад, към Сентрал Парк, а останалите стени бяха плътно покрити със старинни пушки и револвери, чиито приклади бяха инкрустирани със сребро. До високите библиотечни лавици се стигаше по специални стелажи, наподобяващи изящно скеле. Парапетът му беше от ковано желязо и дъски от черен бук, а над него сред красиви фигурки от същия материал бяха окачени платна на стари американски майстори: Ейкинс, Уинслоу Хомър и Франсис А. Силва.
Блестящият паркет на пода беше почти изцяло покрит с оригинални килими „Фарук“ в кървавочервен цвят, а обзавеждането беше в имперски стил — солидно, в тъмни тонове и специално обработено оловно стъкло. Но най-много я впечатли писалището, разположено между два разкошни стола „Ланиер“. Беше огромно и солидно като боен кораб, оформено като лъвска глава и изработено от изключително скъпи и редки материали: пурпурно сърце, тигров клен и розово дърво от Мадагаскар. Плотът му беше покрит от цяла биволска кожа, обработена ръчно в Англия преди стотици години.
В единия край на писалището беше поставена изящна лампа „Тифани“, а в другия — кожен поднос за входящи документи. Между тях лежеше мастилница с изчистени линии и комплект писалки „Картие“, няколко снимки на деца и млади брачни двойки.
— Какво величествено място — промълви с уважение Сирад, докато заемаше кожения стол пред писалището.
Мичъл заобиколи и седна на мястото си. Разстоянието между тях беше поне метър и половина, заето изцяло от масивно дърво.
— Искам да ми отговорите на един въпрос — започна без заобиколки той. — Готова ли сте да оглавите новото ни начинание?
— Да, разбира се — кимна тя, запазвайки нормално изражение на лицето си. В рамките на няколко секунди трябваше да реши колко точно да поиска. — Но преди това трябва да си изясня въпроса с вашето доверие, сър. Искам да кажа, че никой не благоволи да ме инструктира до момента на…
— „Бордърс Атлантик“ работи много усърдно по защитата на инвестициите си — прекъсна я Мичъл, отвори горното чекмедже на писалището и измъкна оттам обикновен месингов ключ. — В случая нещата се развиха толкова бързо, че не успяхме да ви въведем изцяло, но аз не бих се извинявал за начина, по който ви удостоявахме с доверието си… Да го наречем на порции…
Сирад огледа ключа, после вдигна очи към лицето на шефа си. Все още нямаше представа доколко е наясно с плановете й по отношение на Хамид.
— Заповядайте — рече той и й подаде ключа.
— Какво е това?
— Ключ за вашия нов апартамент. Разбира се, в Риад също ще разполагате с подходящо жилище, но ние си позволихме да ви потърсим нещо и тук — нещо, подобаващо на новите ви отговорности…
Сирад протегна ръка и прие подаръка.
— Предполагам, че трябва да кажа благодаря — промърмори тя.
— Сигурен съм, че ще прозвуча малко рязко, но все пак ще ви го кажа — изгледа я тежко Мичъл. — Ако искате да успеете, винаги трябва да помните, че „Бордърс Атлантик“ е пълна с тайни, всички без изключение мои. Този проект се развива бързо, а вие ще получавате информацията, от която се нуждаете.
— От която вие се нуждаете, господин Мичъл — поправи го тя, после кимна с глава: — Добре, съгласна съм.
Направи сериозно усилие да скрие усмивката си. Софтуерът, който бе качила на персоналния компютър на Хамид, вече заливаше Хох и неговите анализатори от ЦРУ с огромен поток информация за секретните програми на „Бордърс Атлантик“. Хох беше убеден, че Хамид държи важна допълнителна информация на дискети и дискове в апартамента си, до които Сирад щеше да има достъп през следващите двадесет и четири часа.
— Много добре — кимна Мичъл. — Получавате неограничени права да ползвате самолетите на компанията, както и да осъществявате аквизиции до един милион долара. Сделки над тази сума трябва да обсъждате с Траск или с мен. А това ще ви е нужно за покриване на разходите…
Подаде й една черна карта „Американ Експрес“. До този момент тя само беше виждала такива, но никога не беше притежавала някоя от тях. Сумата от 160000 долара годишно за лични разходи й се стори достатъчно добра, за да затопли кръвта й.