Бавно се изправи на крака и застана в средата на кръга. Уви полупарализираните си длани около халбата, обърна се да седне и стъпалата му се отлепиха от земята.
После всичко свърши. Болката изведнъж изчезна. Съзнанието му отново започна да възприема звуците и формите. Отделни части на тялото все още го боляха, но това беше по-скоро спомен за болката, отколкото реално усещане. Мади ентусиазирано му махаше от горната площадка на пързалката.
Обърна се да погледне групата командоси от ООЗ, скупчени на хвърлей камък от него. Колегите от школата бяха малко встрани и стискаха палци да има сили да довърши състезанието. Фриц Лотшпайх — най-близкият му приятел сред тях — бавно кимна с глава, подканяйки го да сложи точка на проклетия регламент.
Но нещата не бяха толкова прости. Тук ставаше въпрос за традиции. Джеръми бе имал шанса да се отличи от тълпата, да бъде забелязан. Колегите му вероятно не бяха допускали нищо подобно до момента, в който краката му се отлепиха от тревата, а тялото му се отпусна в пластмасовия стол. Тези действия доведоха до изключването на електрическия ток, просто защото източникът беше изгубил заземяването си — в случая собственото му тяло. Прост физически закон, известен на всички от ученическите години. Благодарение на него птиците могат да кацат невредими по далекопроводите с високо напрежение. В момента, в който краката му се отделиха от добре отъпканата пътека, проклетият нашийник се превърна в обикновена кожена каишка, която дори Мади би могла да нахлузи на врата си без никакъв проблем.
Тълпата го зяпаше така, сякаш в центъра на кръга се беше настанил някакъв призрак с подвити нозе. Така изтекоха двадесетина секунди, може би и повече.
— Пресвети Боже! — изръмжа най-сетне Бийф. — Какво му стана на тоя човек?
Джеръми изчака още малко, сигурен, че вкусът на разтопен марципан ще се разсее. После вдигна халбата и се обърна към скупчените зрители.
— За ШНО — кратко обяви той.
Всякакви други тостове биха се възприели като предизвикателство.
Сестра Деби се появи в чакалнята след още час и половина.
— Няма да повярвате — промърмори извинително тя. — Но вторият доктор, който трябваше да ви направи тестовете, напусна клиниката по лични причини… Много съжалявам, но в крайна сметка ще се наложи да ви запишем нов час.
Гарсия шумно се изсмя. Хастингс само поклати глава и побърза да посегне за панталоните си.
— Какво ви става, бе хора? — попита с недоумение той.
— Просто си върша работата — отвърна сестра Деби и побърза да затръшне вратата след себе си.
Директорът на завода в Банкок бавно започна да закопчава ризата си.
— Изобщо не ми пука — промърмори той. — Нали всичко става в работно време?
Жената се обличаше със същите спокойни движения, с които се беше съблякла. Първо полата, после бялата ленена блузка и коланчето. Закопча дрехата си с бързи и точни движения, обръщайки гръб на останалите.
— Можете ли да повярвате? — попита я Хастингс, едва сега осъзнал, че тази жена цяла сутрин не беше отворила уста. — На бюрото ме чакат два недовършени доклада. Ако знаех, че ще ни…
Рязкото отваряне на вратата го накара да млъкне. На прага се появи сестра Деби. Ръцете й притискаха бележника към гърдите, очите й гледаха надолу.
— Току ще се обадиха от централата — обяви тя. — Казаха, че изпращат програмния директор, който ще ви прегледа… — Замълча за момент, а когато се обади отново, гласът й издайнически потрепери: — Искат пак да се съблечете…
— Да бе, как не! — саркастично се изсмя Хастингс. — Кажете на вашия програмен директор да ми целуне задника!
Гарсия завърза обувките си. Ден Оудън закопча колана си.
— Хайде — обърна се директорът на завода към жената. — Не позволявайте на тези идиоти да ви правят на маймуна!
Сестра Деби гледаше как тримата мъже се насочват към изхода. В чакалнята остана единствено мълчаливата жена, която свали жакета си и отново започна да се съблича.
— На практика това няма да е необходимо, госпожо — спря я Деби. — Докторът ще ви приеме веднага…
Изчака Сирад да приведе тоалета си в ред, след което й направи знак да излезе от чакалнята и я поведе по някакъв коридор. Крачеше бързо и продължаваше да държи бележника като щит пред гърдите си.
— Благодаря за сътрудничеството — усмихна се тя миг след като спря пред една затворена врата. — Много мило от ваша страна, че приехте спокойно това, на което ви подложихме…