— Добре — съгласи се Мичъл. — Но искам да бъде наблюдавана неотстъпно, двадесет и четири часа в денонощието! — Пръстът му се заби на сантиметър от гърдите на Хамид: — До утре сутринта на бюрото ми да е пълният анализ на трансакциите! Уолър току-що пристигна в Ню Йорк, а нашите станции улавят подозрително оживление по ССТ телефонията. В същото време Агенцията си трае и това не може да не буди подозрения. Нещата трябва час по-скоро да приключат!
Дитер кимна с глава. И той като Мичъл беше наясно, че несигурността е най-вредното нещо за бизнеса. Но когато нещата опрат до нея, пак става въпрос за бизнес.
— Прекрасни са, нали?
Филип Матюз спря пред един от остъклените щандове на третия етаж на Националния музей по история на Америка, очите му с възхищение опипаха цигулките от XVIII век, изложени вътре. Винаги беше предпочитал този музей пред останалите, събрани под шапката на Института Смитсън.
Обърна се към висок мъж с нищо незабележителна физиономия, облечен в тъмнозелен блейзър и панталони в защитен цвят. Би могъл да бъде както обикновен посетител, така и туристически гид. Косата му беше подстригана късо и стърчеше право нагоре — нещо, което намекваше за отдавна приключила военна кариера.
— Да — отвърна Филип. — Тази най-отпред е „Страдивариус“ направена през 1762 за французин на име Анри Ларус Д’Атансион, чийто единствен исторически принос се състои във факта, че през нощта, преди да бъде хвърлена в затвора, Мария-Антоанета е слушала изпълненията му на тази цигулка… И тя вероятно е издала последните приятни звуци за ушите й…
— Красиво — кимна високият. Гласът му остана тих, тъй като около тях се точеха в непрекъснат поток групи от студенти и ученици. Току-що беше пристигнал със совалката на „Делта“ от Ню Йорк и нямаше време за празни приказки. — Какъв е проблемът?
Филип се направи на много заинтригуван от страдивариуса.
— Бийчъм има запис.
— Какъв запис? — едва забележимо се приведе мъжът.
— От онази нощ. По всяка вероятност е успяла да набере някакъв номер на клетъчния си телефон и целият инцидент се е записал на телефонния секретар в офиса й.
— Какво доказва този запис? — пожела да узнае мъжът. — Прибягвайки до услугите на някое професионално звукозаписно студио, тя би могла да си компилира каквото пожелае… Въпросът е дали някой ще й повярва.
— Сдобила се е с копие от НАС.
— Но как, по дяволите…
— Не знам и не ме интересува. Най-лошото е, че вътре се споменава името на Парсънс…
— Парсънс ли? Че кой, по дяволите, е споменал името му? Той дори не е…
Една цяла група „Сиви пантери“ се извърна към тях, а някаква дребна бабичка приближи пръст до устата си.
— Ти прослуша ли лентата? — попита мъжът.
— Да, по телефона. Тя ми заяви, че имала да урежда някои неща, а след това щяла да я занесе във ФБР.
— Други неща?
— Допускам, че се е сдобила със записа по неофициален път и сега се опитва да го легализира…
— Значи все още не може да го използва, така ли?
— Не може — кимна Филип. — Тя не разполага с достатъчно пълномощия, за да получи законно информация от подобен род.
Мъжът отметна глава и заби поглед в тавана.
— Аз съм й адвокат — прошепна Филип. — Мисля, че ще успея да забавя нещата с двадесет и четири часа, но ти трябва да се погрижиш за това…
— Не, ти трябва да се погрижиш! — решително възрази мъжът. — Нямам никакво намерение да си рискувам задника заради твоя грешка. Или вземаш мерки да я поправиш, или ние вземаме мерки срещу теб!
— Не ме заплашвай! — процеди през стиснати зъби Флип. — Аз съм адвокат и имам достатъчно опит с подобни неща…
Джон Траск — дясната ръка на Джордън Мичъл, остана с поглед, забит в тавана, сякаш искаше да разгледа добре това, което можеше да се окаже единствената слаба брънка в една отлично планирана операция.
— Не разчитай прекалено на силата на закона — предупредително изсъска Траск. — Помни, че и ние разполагаме с опит, при това в повече сфери!
20.
Джеръми и Лотшпайх кацнаха на летище „Кенеди“ малко преди мръкване. На паркинга ги очакваше служебен джип със затъмнени стъкла, стълбичка за багажника на покрива, солидна броня и силно издадени встрани стъпенки. Фактът, че този боен автомобил стърчи сред море от лимузини изобщо не смущаваше шофьора с прическа „канадска ливада“ и бицепси като локомотивни буфери. Стажант трета година във ФБР, който очевидно искаше да направи впечатление на командосите от ООЗ и с удоволствие приемаше стреснатите погледи на останалите участници в движението. От момента, в който ги натовари на летището, до спирането на огромния джип пред командния пункт в съседство с моста Трайбъро, той не спря да им задава въпроси.