Мичъл планираше след два месеца да предложи на пазара новия си модел ССТ телефон, който щеше да носи името „Куантис“. Той бе по-малък, по-лек и далеч по-красив от всичко, което се предлагаше на пазара, но в същото време и в състояние да предава няколко гигабайта информация, включително пълноцветно видео, с помощта на шифровани микроснопове. Времето на таксите за извънградски и международни разговори и на минутните тарифи безвъзвратно изтичаше. Срещу една сравнително скромна продажна цена и месечен абонамент от 59,99 долара потребителите щяха да се наслаждават на първия в света абсолютно обезопасен и Интернет съвместим клетъчен телефон, предлагащ наистина неограничени възможности за комуникация. Апаратчето с дебелината на вафла тежеше под 60 грама, работеше с обикновена батерия за часовник и можеше да влезе в горното джобче на всяко сако, без дори да го издуе. По всичко личеше, че то ще предизвика революция на пазара.
— Добре, нека видим какво става с продажбите — смени темата той. — Дай ми цифрите… — Лапна един сухар и добре поддържаните му пръсти пробягаха по купчината папки.
Траск мълчеше и чакаше. Показалецът на шефа му спря на една зелена папка, маркирана с етикет „Издателска дейност“.
— Номер две, сър — обади се той. — През изтеклата седмица сте продали тридесет хиляди копия, при това само на вътрешния пазар. А в ръцете си държите снощните сведения на нашия източник в „Таймс“…
Мичъл отвори папката с подбрани вестникарски материали, рецензии и вътрешни анализи на продажбите. Последната му книга, озаглавена „Занаятът“, грееше високо в списъка на бестселърите на „Ню Йорк Таймс“, но все още беше далеч от заветното първо място.
— Добре — кимна той и отпи глътка сок от грейпфрут. — Дори много добре…
На лицето му се появи широка усмивка. Радваше го не толкова успехът на книгата му, колкото бързината, с която главният му помощник беше отгатнал и преценил намеренията му. Собственият източник в „Ню Йорк Таймс“ беше нещо очаквано, но по-важното беше, че разполага с отговорни ръководители като Траск, които буквално четяха мислите му. Във време, в което управлението на персонала често се въртеше около грижата за пенсионните проценти, гъвкавото работно време и самоактуализиращите се места за почивка, „Бордърс Атлантик“ изграждаше ръководните си кадри по старомодния начин — чрез заплаха. Нека „Ай Би Ем“ и „Ксерокс“ създават своите банди от капризни и високоплатени мениджъри, често си казваше Мичъл. Но Египет е построил пирамидите с помощта на ръжена супа и камшици от биволска кожа. Докато Рим е загинал в разкошните си бани.
— Според нашите изчисления следващата седмица тя ще се изкачи до номер едно — обади се Траск. — Не само в класацията на „Ню Йорк Таймс“, но и в тази на „Ю Ес Ей Тудей“…
Мичъл кимна с глава. В „Занаятът“ се описваше управленски стил, който беше нарекъл „Асиметрична динамика“. Нещата всъщност опираха до стратегията на Наполеон — „разделяй и владей“, но опитните му редактори я бяха маскирали много добре с уолстрийтски жаргон и куп поучителни военни истории. В преситена икономика като американската всеки търси иновационните стратегии. Мичъл беше сигурен, че този проект ще има силен търговски ефект и продажбите ще бъдат големи.
— Ще те държа лично отговорен — промърмори той и лакомо довърши закуската си.
— Разбира се, сър.
Траск умееше да долавя нюансите по един наистина невероятен начин. Сега отстъпи крачка назад и мълчаливо зачака. Мичъл започна да преглежда първата за деня купчина документи, съдържаща прогнози за борсови операции, маркетингови анализи и нормативни документи на Министерството на външните работи. И двамата умееха да четат изключително бързо — с един поглед обхващаха по цяла страница, времето за закуска им стигаше за една книга, а за част от уикенда, прекаран във вилата в Бъркшир, бяха в състояние да усвоят основните положения на курса по управление на хеликоптер.
— Какво става с бъдещата ни придобивка? — попита Мичъл и измъкна една отделна папка — лично досие, маркирано като строго поверително. Под червено — бялата корица се съдържаха абсолютно всички детайли от един живот, който Мичъл следеше отблизо вече две години. Субектът беше бяло лице от мъжки пол, тридесет и една годишен, женен, с три деца. Той покриваше всички нормативи, притежаваше точните препоръки и отговаряше на всички критерии. А според речника на борсовите спекуланти на Мичъл, по отношение на сигурността и надеждността, този мъж се класираше на „едно ниво под смъртта и данъците“…