— Седемнадесетият етаж има грижата за това, сър — отговори Траск. На този етаж беше разположен отделът по сигурността на „Бордърс Атлантик“, който се занимаваше с всички операции по привличане на желаните сътрудници. Повечето служители нямаха представа как точно се върши това и тънеха в догадки, а етажът на отдела бързо получи прякора „Заешката дупка“. — Следим всяка негова стъпка, държим под отчет резултатите му, включително психологическите оценки на поведението му. И трябва да кажа, че продължава да изглежда много добре…
Това е хубаво, помисли си Мичъл. Стенният часовник показваше седем и десет сутринта и закуската приключи. Дойде време за истинската работа.
— Дай да организираме един реален тест и да го видим как ще се представи — подхвърли гласно той.
Траск кимна и си отбеляза задачата. В продължение на години се занимаваше с издирването на подходящи кандидати за освобождаващите се ключови длъжности в компанията — задача, която съвсем не беше от леките. Но в условията на една преходна икономика най-трудно му беше да намери опитни и надеждни убийци.
В понеделник сутринта Джеръми скочи в колата и подкара към службата. Усмивката му беше толкова широка, че му пречеше да вижда пътя. Въпреки победата в състезанието с кучешкия нашийник в двора на Бийф, той все още не беше носител на официалното звание „оператор“. Това щеше да стане едва след официалната церемония по случай завършването на школата. Днешният празник щеше да отбележи кулминацията на усилията му като цяло, на упорития труд по време на двуседмичната селекция и шестте месеца в ШНО. От този радостен миг го деляха не повече от двадесетина минути.
Намали пред главния портал на академията на ФБР, показа значката си на охраната и подкара по сенчестата алея на кампуса, построен през 70-те години на миналия век от стъкло и лакирани кафяви тухли. Въпреки славата си на едно от най-добрите полицейски учебни заведения в света, Академията на ФБР му приличаше на обикновен общински колеж в Средния Запад, лишен от по-специални отличителни белези. По тесните пътечки се разхождаха елени, които почти никога не обръщаха внимание на дълбоко замислените курсанти, на които се натъкваха. Намек за истинските цели и задачи на Академията представляваше единствено далечната стрелба и свиренето на автомобилни гуми. И оградата от бодлива тел, разбира се…
А дълбоко в гората се намираше комплекс, който нямаше нищо общо с полицейската академия. Съвсем близо до входния портал на 400-акровия периметър се издигаше Институтът за електронно разузнаване, в който специално акредитирани учени и технически сътрудници разработваха най-сложните системи за подслушване и наблюдение, използвани от ФБР.
Още по-нататък, по продължението на алеята „Хувър Роуд“, се намираше новата модерна криминологична лаборатория, за която неотдавна бяха похарчени 130 милиона долара. Научни работници в непромокаеми стерилни скафандри работеха върху различни нервнопаралитични вещества, други се занимаваха с цялостната разработка на революционно нови технологии — например създаването на специални рекомбинирани препарати, които са в състояние да „подушат“ ДНК и които някой ден биха позволили на криминалистите да определят самоличността на някой непознат чрез обикновена проба от въздуха. Компютърни специалисти разработват и проучват шифровъчни бази данни, ентомолози изучават трупните микроорганизми, за да получат повече сведения за влиянието на околната среда върху жертвите на насилие.
Крайната цел на Джеръми обаче се намираше на по-малко от километър по-нататък, отвъд класните стаи и новото покрито стрелбище на стойност няколко милиона долара. Това беше ООЗ — най-строго охраняваната и секретна клетка от дейността на ФБР.
На практика всеки посетител, получил пропуск за достъп до района на академията, може да се приближи достатъчно близо, за да хвърли едно око, но никой — включително агенти, туристи и членове на семействата на операторите — не може да надникне във вътрешността на сградата. Единственият начин за достъп до ООЗ е включването в някой от неговите екипи, състоящи се от 7-членни звена от снайперисти или командоси.