— Какво имаш предвид?
Лъчите на сутрешното слънце проникнаха през открехнатата врата на близкия кабинет и безпощадно осветиха не особено приятната фигура на Парсънс, издължена и мършава.
— Не се прави на наивен — сряза го Бийчъм. — Джордън Мичъл залага на твоята помощ, за да спечели останалите членове на комисията. Нима наистина допускаш, че изобщо му пука за горките работни хорица в Монтана? Обещава да построи въпросните два завода там с единствената цел да те държи в ръцете си.
— О, моля те! — изръмжа Парсънс. — Никой не може да държи в ръцете си един Марселъс Парсънс! Освен това комисията по разузнаването не е регулативен орган — тоест, ние не можем да му нареждаме какво да прави, не можем дори да внесем въпроса за обсъждане в пленарна зала. Защо тогава трябва да му пука за нас?
По очите му личеше, че този човек наистина не разбира за какво става въпрос.
— Инвестирал е милиарди в този продукт и желанието му е час по-скоро да го предложи на пазара — кротко каза Бийчъм. — Едно сенатско разследване за връзката на новите му клетъчни телефони с националната сигурност е последното нещо, което би пожелал. Ако обявим на всеослушание, че мобилният телефон „Куантис“ е удобно оръжие за терористите — особено в сегашния политически климат — той положително ще бъде спрян от Комисията за национална сигурност.
Парсънс мълча толкова дълго, че Бийчъм се запита дали изобщо е мислил за подобно развитие.
— Но това е смешно — каза най-сетне той. — Това е просто…
— Това е истината! — отсече Бийчъм. Направи опит да спре дотук, но отвращението й беше толкова силно, че думите излитаха от устата й по собствена воля, без команда от мозъка. — Във време, когато хора като Джордън Мичъл могат да натрупат повече богатства от цели държави, парите неминуемо означават и власт. Те са моторът, който движи света. Политиката е само ауспухът на този мотор.
— Знаеш ли какъв е проблемът на хора като теб, Марселъс? — остро попита тя. — Политическата ви далновидност е закърняла. Всичко опира до пари — най-вече до онези, които се харчат за обществени нужди. Автомобилни магистрали, субсидии за селското стопанство, изобщо всичко, което създава работни места и привлича бюджетни средства и вестникарски заглавия по посока на избирателите ви.
— Не се опитвай да превърнеш дълга ми към избирателите в Монтана в нещо недостойно! — сопнато отвърна Парсънс. — Разбира се, че представлявам техните интереси. Това ми е работата.
— Работата ти е да представляваш всички американци — контрира Бийчъм. Самата тя бе усетила необходимост от по-широк електорат дори преди новата си роля като претендент за президентския пост. — А какво ще кажеш за евентуалните жертви, ако телефоните на Мичъл помогнат за организацията и провеждането дори на една-единствена терористична акция? Чел си „Матрица 1016“ и знаеш, че става въпрос за съвсем реална и непосредствена заплаха…
— А ти какво ще кажеш, ако те помоля да слезеш от коня и да говориш за истинските причини на всичко това? — изпречи се на пътя й Парсънс. — Трябва ти удобен проблем за предизборната кампания, с оглед увеличаване на твоите и на партията ти шансове в президентската надпревара! Ти се обяви срещу Патриотичния закон, срещу Закона за защита на родината, срещу войната в Ирак. Все губещи теми. И сега ти трябва нещо, което най-после ще повиши рейтинга ти!
Парсънс направи крачка назад и се обърна да си върви, после изведнъж промени намеренията си.
— Недей да ми четеш проповеди, Елизабет. Нищо в тази сграда не се случва без предварително изяснени мотиви, всеки мисли единствено за това, което може да спечели…
Двамата сенатори се втренчиха един в друг, изведнъж осъзнали, че в обикновено пустите коридори започнаха да надничат главите на различни сътрудници.
Бийчъм рязко понижи глас.
— Аз вярвам в тази страна, Марселъс — просъска тя. — И нямам никакво намерение да продам сигурността на двеста и осемдесет милиона американци, за да можеш ти да предложиш два нови завода на избирателите си. Твърдо решена съм да спра опасността и ако трябва да използвам за лост националната президентска кампания, със сигурност ще го направя!
Несъразмерно голямата долна устна на Парсънс започна да трепери по начина, по който обикновено го правеше, когато бе ядосан.
— Знаеш ли какво си мисля? — попита той. — Мисля, че това е начинът да покриеш неправомерното изразходване на четиридесет милиарда долара годишно, за които толкова разпалено се бориш през последно време. За всичките тези строго секретни проекти, които никой няма право да види. Нямаш какво да покажеш на избирателите и това е причината да се нахвърлиш върху Джордън Мичъл.