— Още ли сте у дома? — попита плътен мъжки глас. Принадлежеше на административния й помощник Джеймс Хастингс.
— Тъкмо излизам на Уисконсин — отвърна тя и рязко завъртя волана, за да заобиколи една студентка от Джорджтаун, която шареше от платно в платно със скутера си. Веднага след това имаше стеснение заради ремонт на пътя. Единственото платно беше задръстено от автомобили и приличаше по-скоро на оживен паркинг, на който изнервени шофьори размахваха юмруци и си разменяха гневни реплики.
— Хей, преди да съм забравила! — сепна се тя. — Оставих върху бюрото речта, която трябва да произнеса довечера пред профсъюзите…
— Слушате ли радио? — прекъсна я Джеймс. Явно се намираше в предизборния щаб, тъй като в слушалката се долавяха напрегнати гласове, жужене на офис техника и непрекъснат телефонен звън.
— Опитвам се! — язвително отвърна Бийчъм и посегна към копчето за усилване на звука точно навреме, за да хване познат глас, който за миг заглуши грохота на машините за разбиване на бетон и издънените докрай радиоапарати в колите около нея. Беше на Парсънс. Какви ли глупости ще надрънка, по дяволите, разтревожено се запита тя.
— Разполагам с речта му — промърмори Джеймс, очевидно опитвайки се да поднови разговора. — Настроен е враждебно към намеренията ни за „Бордърс Атлантик“. Не е зле да го чуе какво ще каже… Хей, извинявам се, но трябва да вървя… Обадете ми се, след като той… — Нещо прещрака и линията прекъсна. Това беше част от лудницата, владееща всеки час и всяка минута от живота й.
— Доколкото ми е известно, сенатор Бийчъм има определени задължения към гражданите на тази страна — изквича от високоговорителя Марселъс Парсънс. — Но тя дълбоко греши, ако възнамерява да ги използва за предизборни цели. Пред нас стоят много важни въпроси, в които трябва да вложим усилия. Най-вече изясняване на стратегията ни за борба срещу тероризма и хармонизиране действията на ФБР, ЦРУ и НАС, които трябва да танцуват според една и съща музика. В края на краищата ни предстои избор на президент по време на войната, която водим с тероризма, а не избор на генерален директор…
Бийчъм нервно изключи радиото, направи завой на пресечката с Проспект Стрийт и се насочи към дома си. Отдавна й беше втръснала патетиката на Парсънс. Не казваше нищо ново, а да продължава да слуша идиотските му лозунги означаваше да си съсипе настроението. Нещо, което в никакъв случай не биваше да прави преди речта, която предстоеше да произнесе. Обединените профсъюзи все още не й бяха предложили безусловната си подкрепа, а тази вечер беше големият й шанс да я получи и да се сдобие с реално предимство пред Венабъл.
— Трябва да си блестяща, Елизабет — промърмори тя, имитирайки учителя си по ораторско майсторство. Прогони Парсънс от мислите си и завъртя кормилото на мерцедеса по посока на редицата стари, но елегантни къщи от кафяв пясъчник. В една от тях живееше вече повече от двадесет години. По принцип обичаше своите две Каролини, но животът на политиците се крепи на по-широки корени. Нейните се бяха разраснали тук, в Джорджтаун, сред доста еклектична общност от администратори, художници и финансисти. Понякога имаше чувството, че се намира на милиони километри от тютюневите плантации на Бъркли Каунти, но през 201 дни от годината — когато заседаваше Сенатът — постоянният й адрес беше улица Н, номер 173.
— По дяволите, Елизабет! — изруга се тя. — Кога най-сетне ще се оплачеш в общината от нетърпимото положение с паркирането? — Изви врат и се опита да направи маневра покрай един прекалено огромен седан. Две бяха ексцентричните привички, които често я вкарваха в беля: навикът да разсъждава на глас и хамалският език. Малко жени ругаеха на публични места по начина, по който го правеше Елизабет Бийчъм. А на още по-малко това им се прощаваше…
— Вече си прекалено дърта за подобни упражнения! — изръмжа тя, дръпна ръчната спирачка и преметна чантичката си през рамо. Така ръцете й останаха свободни за куфарчето с документи и дрехите, които беше взела от химическо чистене. Повечето хора си мислят, че високопоставените държавни служители си имат специално назначени сътрудници, които се грижат за всекидневието им — например транспорта и почистването. Бийчъм обаче не искаше да изглежда „твърде скъпа за поддръжка“ в очите на избирателите. Разбира се, голяма част от досадните грижи поемаха членове на екипа, щатни и доброволни служители, но тя все пак ставаше сама от студеното си легло и сама се обличаше.