Тръгна по улица Ф към дома си, опитвайки се да изхвърли от съзнанието си Парсънс, Мичъл, „Матрица 1016“ и всичко, свързано с новата ССТ технология. Макар и малко задушна, вашингтонската вечер беше приятна — един от онези магически финали на деня, в които слънцето блести ниско над Потомак, заливайки мраморните и бронзови статуи с плътни фосфоресциращи отблясъци в алено и розово. Червено време, както го наричаха кореняците. Според легендата, през лятото на 1861, когато Ейбрахам Линкълн за пръв път станал свидетел на такъв залез, той го изтълкувал като прокоба за кървава война.
— Strugger di gioia di timor mi sento… — пропя на глас Бийчъм, опитвайки да оправи настроението си с аматьорско изпълнение на арията на Адриана Лекуврьор. Може би днешното червено време също е предзнаменование за война, помисли си тя. Макар че президентският кръстоносен поход срещу тероризма отдавна беше изгубил инерция, битката му с демократите тепърва щеше да набира сила.
Сенатор Бийчъм крачеше бързо, но очите й с удоволствие опипваха саксиите с попрецъфтели невени и кашпите с азиатски азалии, с които изобилстваха градините от двете страни на улицата. Кварталът беше доста променен в сравнение с дните на първата й поява през 1982 г., но продължаваше да бъде най-любимото й място в цял Вашингтон. При все че повечето от старите фамилии се бяха изнесли, продавайки имотите си на по-млади, по-богати и по-незаинтересовани хора, къщите и терените около тях продължаваха да излъчват предишното си викторианско очарование. Ако не бяха рейндж ровърите, пътечките за фитнес и матраците за йога по терасите, Бийчъм едва ли би забелязала някаква промяна от времето, когато дойде да живее тук.
Докато спре пред собствената си порта, сенаторката вече беше успяла да възвърне самообладанието си. Майната им на Парсънс и Мичъл, майната на кухите им оправдания, каза си тя и отново започна да обмисля предстоящата си изява на мероприятието за набиране на средства. Нямаше смисъл да приема лично нападките, те бяха част от политиката — просто и ясно. С годините се беше научила да ги смята за нещо неизбежно.
Вкара ключа в античната ключалка и отвори. В къщата се носеше аромат на стара кожа и свежи цветя — аромат, който обичаше. Баща й Ансъл Бийчъм я беше отгледал в мъжки дом — огромно южняшко имение с десетки стаи от онези, които вашингтонската преса обича да иронизира. Днешното поколение от заклети непушачи заклейми тютюнопроизводството и то престана да бъде занимание за джентълмени. Но Елизабет продължаваше да цени наследството му. Благодарение на тютюна тя получи добър живот и никога не забравяше този факт.
— Хей! — извика тя в мига, в който пристъпи във входния вестибюл. Направи го по навик, тъй като прекрасно знаеше, че днес икономката й има почивен ден.
Тръсна дрехите от химическото, чантата и куфарчето си върху кръглата маса в средата на помещението, след което се обърна и тръгна към кухнята, наслаждавайки се на спокойствието и тишината в старата къща. Нещо в сгъстяващия се здрач й напомни за първите й дни тук, в сърцето на Джорджтаун. Едно време това място било извън чертите на някогашния Вашингтон и миришело на блато, а там, където днес се намира Институтът Смитсън, имало пазар на роби…
Спомни си как блясъкът на разкошния махагон и старата дъбова ламперия се отразяваха в очите на съпруга й Пол, запленен от красотата на къщата. Професор по история в Университета Джорджтаун, Пол с вълнение научи, че имотът е бил собственост на Елингтън Пийч — уважаван вашингтонски адвокат, който след Гражданската война бил обявен за шпионин на Конфедерацията. Обладан от изследователска страст, Пол се беше заел да възстанови в детайли историята на новия си дом. В резултат на задълбочените му търсения сред строителни скици и документи беше установено, че Пийч е изградил скрита стълба, която свързва мазето с тайна стая на втория етаж. По всяка вероятност членове на нелегалната му организация са я използвали, за да влизат в къщата, където са планирали своите операции. Практическото проучване, извършено с помощта на електрически фенерчета и железни лостове, откри още едно тайно помещение точно над кухнята и все още напълно използваем тунел за бягство, който водеше до лехите с петунии на съседите.
Но всичко това се беше случило отдавна, още преди любимият й съпруг да се разболее от рак и да я остави сама във Вашингтон. Днес тайната стая беше заключена и празна, каквато е била в продължение на повече от век. Елизабет рядко се сещаше за нея — обикновено в късни следобеди като днешния, когато угасващата светлина я връщаше към по-прости и по-щастливи времена.