— Липсваш ми, скъпи — подвикна тя към мъжа, когото продължаваше да носи в сърцето си през всичките години, които я деляха от смъртта му. Имаше моменти, в които дори беглият спомен за него й помагаше да върви напред.
Подмина вратата на килера в задната част на къщата, после някакъв шум я накара да се закове на място. Изминаха няколко дълги секунди, преди да осъзнае, че е проскърцването на стълбите — един от гласовете на старата къща, който беше чувала хиляди пъти.
— Роза? — попита тя. — Нали щеше да си вземеш почивен ден?
Домашната й прислужница я нямаше, разбира се. В момента със сигурност беше при дъщеря си в Александрия.
Къщата потъна в глуха тишина.
— Хей? Роза? На теб говоря!
Бийчъм направи крачка назад и вдигна глава към главното стълбище, но то се оказа абсолютно пусто. Постоя известно време със затаен дъх, после тръгна към кухнята с намерението да си налее чаша вино. Старите къщи постоянно скърцат и пъшкат, а аз имам нужда от глътка вино, рече си тя.
През седмиците след завършването на школата Джеръми Уолър почти не обръщаше внимание на политиката. От щаба на ООЗ му дадоха само три дни да си организира нещата, след което го изпратиха на километър и половина по-надолу по пътя, където се намираше Военноморската школа по снайперизъм. Там трябваше да изкара специализиран едномесечен курс. Докато Андрюс, Мос и Салинас се присъединиха към своите щурмови екипи и започнаха да опознават отвътре сградата на ООЗ, Уолър и Лотшпайх прекарваха дните си сред ръжени ниви и борови гори, усвоявайки тънкостите на занаята, правилата на поведение в полеви условия, изграждането на укрития, определянето на разстоянието до целта, начините за маскировка — изобщо всичко, което инструкторите наричаха „изкуство да се убива“…
— Ястреб на Уокър едно — стресна го напрегнат мъжки глас. — Засичам движение в шести квадрат.
Днешното упражнение се наричаше „дебнене“ — процес, който включваше пълзене през открито пространство, търсене на укритие в гола местност и ликвидиране на противниковия снайперист, преди той да предприеме враждебни действия. Джеръми лежеше по очи насред прорязана от плевели ечемичена нива и слушаше радиообмена по портативна радиостанция, каквато използваха морските пехотинци. Последните лъчи на залязващото слънце приятно затопляха раменете му. Коленете и лактите му кървяха от пълзенето по твърдата като камък червеникава глина на Вирджиния. Току-що се беше измъкнал от лобното място на някаква лисица, но от разхвърляните парчета козина и вътрешности изпита дълбокото подозрение, че тук е всъщност е бил убит един обикновен опосум. Разбира се, нямаше как да бъде сигурен, тъй като след два дни под парещите лъчи на слънцето всички мърши миришат еднакво.
Изкуството да се убива, глупости, рече си Джеръми. Ако в тая гадна и уморителна дейност имаше някакво изкуство, значи той нямаше очи да го види.
— Задръж, Ястреб! — изкомандва един нисък и набит морски пехотинец. — Тръгвам към теб.
Полето затихна, докато тежките стъпки на боеца бавно се отдалечаваха.
Дисциплина, напомни си Джеръми. Макар че правилата все още му се струваха малко объркани, целта на тази игра с високи залози изглеждаше достатъчно ясна: той разполагаше с четири часа да пропълзи през откритата местност, да открие добре замаскирания противник и да го извади от строя с мощната си карабина. На всяко друго място подобна цел би прозвучала категорично и недвусмислено, но в Куонтико нищо не беше толкова просто, колкото изглеждаше. Преди всичко, защото „врагът“ беше инструктор от корпуса на морските пехотинци на име Питс, който се беше маскирал някъде между далечните дървета и с помощта на дългогодишния си опит и отличния оптически мерник държеше местността под наблюдение. Курсантите го наричаха „Ястреб“ заради невероятно острия поглед и умението да ги открива, независимо от маскировката или обходните маневри. Питс беше пазителят на „мишената“, макар че, официално погледнато, той беше плячката, за която се бореха всички. Но на практика нещата често се обръщаха…
За да спечелят точки, курсантите трябваше да преодолеят няколко серии от препятствия с прогресивно нарастваща трудност. Откриването на мишената и произвеждането на изстрел по нея носеха едва пет точки. Ако и след първия изстрел снайперистът остане неразкрит — използваха се бойни патрони, въпреки очевидните рискове — той трябваше да остане абсолютно неподвижен, докато покрай него не минеше някой от контролиращите „туристи“, при това на не повече от една ръка разстояние. Ако и тогава останеше неоткрит от Ястреба, снайперистът трябваше да изстреля втори патрон, този път под пряко наблюдение. Не го ли откриеха пак, „туристът“ щеше да протегне ръка да го докосне. Щеше да получи девет точки само в случай че се е маскирал толкова добре, че Ястреб продължава да не го вижда. Десетата му се даваше само ако успее да се оттегли незабелязано — нещо, което на практика бе почти изключено.