За него оставаше една-единствена възможност. Пресегна се и внимателно издърпа пушката от калъфа, после подреди растителността около себе си така, че да премахне евентуалните сенки и силуети. Огледа внимателно целта и терена около нея, тъй като искаше да бъде сигурен, че нищо няма да отклони куршума. После извади от раницата си къса градинарска ножица и старателно изряза тесен улей във високата трева, който трябваше да скрие излитащите от дулото пламъци. Нагласи мерника на едно и половина, след това предвиди и четвърт минута вятърно отклонение. Вече беше сигурен, че изстрелът ще бъде точен. Накрая сложи пълнителя и спусна предпазителя. Едно леко натискане на спусъка щеше да съобщи на Накамура, че нещата все още не са приключили.
Докосна спусъка с пръст, после потърси овалната мишена над главата на Питс през телескопичния мерник. Започна да изпуска въздуха от гърдите си — едно от задължителните условия за снайпериста, който се готви да произведе изстрел. Боляха го всички мускулчета по тялото, включително и най-малките. Езикът му беше набъбнал от жажда. Времето изтичаше.
Безкрайно внимателно погали лекия като перце спусък и зачака Накамура да се раздвижи. Вече беше почти тъмно й саможивият морски пехотинец явно искаше да приключва. За тази цел беше достатъчно да пропълзи обратно през дерето и да изчезне. Нетърпението му да спечели със сигурност щеше да победи дисциплината, която диктуваше да изчака.
— Още малко задръж… Още малко… — шепнеше Джеръми, наблюдавайки как Накамура пропълзява покрай него, буквално на една ръка разстояние, но без да го забележи. Лотшпайх изглеждаше почти готов; от произвеждането на изстрел го деляха най-много тридесет секунди.
Днес не ти е ден, дървена главо, рече си Джеръми. След което най-новото и най-смъртоносно попълнение на ООЗ изпусна последния остатък от въздух в гърдите си… и стреля.
Бийчъм дойде на себе си сред локва кръв. Свести се изведнъж, сякаш се пробуждаше след един от онези кошмари, при които човек скача изпотен от леглото и не знае дали е жив. Но сега беше друго. Тя падна назад толкова бързо, колкото се беше надигнала. Моментално й прилоша. Болката дълбаеше в основата на черепа, някъде към тила, но беше прекалено слаба, за да оправдае кръвта наоколо. Локви и пръски в различни нюанси на червеното — в зависимост от количеството и мястото, на което се беше разляла.
Спусна ръка между краката си, питайки се дали ще познае, че е била изнасилена. Но и там беше изтръпнала, както по цялото тяло. Усещаше се някак встрани от него, сякаш беше излязла от кожата си и не знаеше как да се върне в нея.
Успя да се надигне и да застане на колене, подпирайки се на ваната. От водата продължаваше да се извива пара, а кранът капеше и сякаш разбиваше на парченца земното притегляне около нея. Пльонк, пльонк, пльонк…
— О, Елизабет! — простена тя. Очите й с ужас пробягаха по помещението. Хубавата й баня приличаше на декор от филм на ужасите. Кръвта беше навсякъде. По стените личаха отпечатъци от кървави пръсти, такива имаше и по разкъсаната завеса на душа, увиснала от ръба на пречупената пластмасова рамка. Дълга кървава диря се проточваше по посока на коридора, където смътно се очертаваше обезформено петно. Сякаш тялото на смъртно ранен човек беше изгубило там последните си сили.
— Стой по-далеч от мен! — изкрещя Бийчъм, обзета от ужасното подозрение, че онзи мъж дебне в коридора и всеки момент ще се нахвърли върху нея. Направи опит да отскочи назад, но краката й се плъзнаха по окървавените плочки на пода. Тялото й политна и се блъсна в умивалника, а оттам се строполи долу. Затисна нещо ръбесто, което се оказа клетъчният й телефон. До него лежеше пистолет — полуавтоматичен колт 45-ти калибър, който татко й беше подарил, когато се премести във Вашингтон.
Големият град си е голям град, беше й казал той. И едва ли е много по-различен от Ню Йорк по отношение на престъпността.
Рязко сграбчи пистолета, стисна плъзгавата ръкохватка и инстинктивно потърси спусъка. После в съзнанието й проблесна удивлението. Пистолет ли, объркано се запита тя. Но защо светят всички лампи? Кога най-сетне общината ще вземе мерки срещу неправомерното паркиране? Сложих ли тапата на бутилката с вино? Нямаше време да се чуди откъде се е появил пистолетът. Разумът напълно я беше напуснал.
— Да не си мръднал, мръсник такъв! — изкрещя тя, но не получи отговор.
Внимателно, внимателно, обади се предупредителен глас в главата й. Обзе я страх, примесен с доста силна доза гняв. Направи една предпазлива крачка към зейналата врата. Държеше тежкия пистолет с две ръце пред себе си, дишаше плитко и на пресекулки. Умееше да стреля, беше израснала с оръжията. Баща й я беше учил да си служи с тях по най-рационалния начин — независимо дали отстрелват развъдилите се около фермата лисици, или ловуват дивеч за храна. Но никога не й се беше налагало да използва оръжието за самозащита. До днес…