Промяната беше огромна. Изпитанията в ШНО и снайперистката школа бяха закалили тялото му, превръщайки го в истински атлет. Умът му функционираше като часовник и разиграваше с лекота възможните сценарии, светкавично преценявайки различните възможности и вероятните решения, които беше в състояние да вземе за частица от секундата. Придвижваше се със самоувереността на добре трениран атлет — здрава и надеждна като бронежилетката, която обличаше преди поредната изява в „Периметъра на смъртта“. Чувстваше се способен да постигне всичко.
И това му харесваше. Докато приятелите му от колежа започваха деня си с преглед на пазарните дялове и курсовете на акциите, Джеръми и колегите му от екипа се събираха в Тренировъчния център за огнестрелни оръжия за кратка настройка на стрелковите си умения, тренировка с различните видове огнестрелни оръжия или РББР — ръкопашния бой от близко разстояние, който лежи в основата на всички щурмови действия, свързани с освобождаването на заложници. И макар че никога нямаше да получи ъглов кабинет и лична секретарка, той определено предпочиташе работното място в търбуха на някой от щурмовите хеликоптери „Бел 412“, увиснал на тридесет метра над земята. В ООЗ нямаше делово партньорство, не се предвиждаха повишения на базата на трудов стаж. Но всички мечтаеха някой ден да станат командири на екип, Джеръми също. Той беше уверен, че рано или късно ще получи този шанс. Междувременно обаче получаваха други бонуси — като например вълнението, свързано с „бързото въже“, или спускането от въздуха в база на терористите; или пък „преследването на огненото кълбо“ — специфичен начин за проникване в укреплението на терористите под прикритието на специален огнен заряд.
В случай че подобно разнообразие не го задоволяваше, отрядът му предлагаше възможността всеки вторник и четвъртък да потъва дълбоко в гората, където да усъвършенства маскировъчните си умения и точната стрелба на разстояние до хиляда метра. Два-три пъти седмично беше длъжен да тренира леководолазните и алпинистките си умения, да залага взривове и да изпълнява навигационни задачи, да лети с бясна скорост по специалното трасе на пистата, където усвояваха тънкостите на управлението на автомобили със специално предназначение. Списъкът нямаше край, дори и най-запаленият любител на силни усещания би се възхитил от него.
Но това, което най-силно го вдъхновяваше, нямаше нищо общо с оръжията или възбудата от операциите под прикритие. Златната значка на Федералното бюро за разследване в джоба му — олицетворение на най-добрите традиции на американското правораздаване — беше онзи стимул, който му позволяваше да преодолява физическото изтощение и саможертвата в личен план. Беше абсолютно сигурен, че благодарение на особено високия боен дух всеки от 55-те му колеги би рискувал живота си за него, ако това се наложи. Изпитваше чувство на огромна гордост от факта, че в мига, в който президентът на Съединените щати изпита нужда от помощ за освобождаване на заложници или арест на международни терористи, той без всякакво съмнение ще се обърне към Куонтико.
За щастие нещата в личния му живот също се развиваха много добре. Каролайн не само бе успяла да си намери работа, но получи и повишение. Децата харесаха новото си училище, а Хамптън Оукс бързо се превърна в любимо място за живеене — изключително приятен квартал с баскетболни игрища, места за събиране из задните дворове и неизменните джипове, паркирани около къщите. Всички обитатели на квартала работеха за някоя правителствена агенция — единият му съсед беше флотски мичман, отсреща живеете майор от морската пехота, а отзад — агент на Сикрет Сървис. Държавната служба ги свързваше здраво, просто защото бяха подложени на един и същ натиск, на едно и също напрежение.
Но най-важното беше, че трите деца на Джеръми продължаваха да обожават пътя, по който беше поел баща им. По всяка вероятност Мади, Крис и Патрик никога нямаше да обикалят Европа с парите от попечителски фонд на тяхно име, но със сигурност щяха да завършат колеж благодарение на спестяванията му и нямаше да се прибират у дома в почивните дни с единствената задача да хвърлят мръсното си бельо за пране. Те го обичаха с онова ококорено възхищение, с което самият той бе обичал баща си — професионален пожарникар, отдал живота си в служба на хората в малкото планинско градче в Северен Хемпшир. Разбира се, ООЗ нямаше гараж с лъскави червени пожарни коли като онзи, в който работеше баща му, но в замяна на това предлагаше същите възможности за изява на себеотрицанието, волята и героизма. Всеки път, когато Джеръми споменаваше ФБР или ООЗ, децата му изпадаха в състояние на радостна възбуда. За тях тези съкращения бяха особено привлекателни, изпълнени с обещания.