Подобно на всяка друга работа, в ООЗ също имаше почивни дни. По това време на годината те означаваха преди всичко бейзбол. Джеръми винаги беше обичал тази игра, въпреки че надеждите му за професионална кариера се бяха изпарили твърде рано. В замяна на това продължаваше да следи изявите на „Ред Сокс“ с почти религиозен плам, а когато Мади се записа да тренира в Детската лига, той веднага пожела да стане треньор на доброволни начала. В резултат в съботни дни като днешния никога не се говореше за работа. Щом реферът вдигнеше ръка с пронизителния вик „Играй!“, на света оставаха само Джеръми и неговата банда от беззъби хлапета.
— Тате! — екна гласчето на Крис Уолър, заглушавайки за момент глъчката на родители и роднини, събрали се край тъчлинията. — Искам да ми купиш кученце!
Джеръми хвърли един поглед към таблото с резултата, на което пишеше ДОМАКИНИ — 7, ГОСТИ — 8, след което се обърна към своя малък източник на кошмари. Второто му дете беше захвърлило бухалката и се опитваше да предпази лъскавата си нова ръкавица от зъбите на игриво кученце от породата ирландски сетер.
— Каролайн! — викна той и гневно махна с ръка по посока на Крис. — Можеш ли да решиш този проблем?
Каролайн изскочи от трибуните и хукна към сина си, а Джеръми отново насочи вниманието си към позицията на питчъра. Маршъл Болдуин — седемгодишният син на агент на финансовото разузнаване, който също живееше в Хамптън Оукс, извърна очи към скамейката в очакване на сигнала му.
Вик на разочарование от трибуните показа, че Каролайн не беше стигнала навреме до Крис. За щастие никой не му обърна внимание. „Марлините“ на Джеръми изоставаха с една точка и очите на всички бяха заковани върху доста мършавата дясна ръка на неговия питчър номер едно.
— Две аут! — извика той на играчите, след което докосна периферията на шапката, попипа брадичката и избърса пръсти в предната част на фланелката си.
— На първа!
Високият метър и десет и тежък трийсет и пет кила Маршъл Болдуин не излъчваше кой знае каква заплаха. Синята му фланелка висеше като на закачалка. При всеки размах шапката му опасно се смъкваше над очите, а предметът в дясната му ръка приличаше по-скоро на волейболна топка, отколкото на бейзболна. Но за посрещачите на противниковия отбор този миниатюрен хвърляч очевидно изглеждаше като самия Сатана. Защото въпреки окаяния си вид, той притежаваше разрушително оръжие, за което повечето участници в Детската лига на Станфорд можеха само да мечтаят — силно фалцираното хвърляне.
— Хайде, Маршъл, изяж го! — извика Джеръми, напразно опитвайки се да постави под контрол натрупаната в ООЗ агресивност. В моменти на стрес той неволно минаваше на снайперистки жаргон, независимо от усилията си да не го прави.
Посрещачът на гостуващия отбор направи няколко пробни размаха, после шумно удари ръкавиците си една в друга. Четиридесет чифта очи, принадлежащи на отбора домакин, напрегнато се заковаха в кръга на питчъра. Маршъл леко кимна с глава на хващача си, опипа с пръсти едрите шевове на топката и се изви назад, готов да хвърли. Трибуните утихнаха.
Топката излетя, направи плавен завой надясно, след което се стрелна през зоната за удар и меко шляпна в протегнатата ръкавица на хващача. Джеръми скочи на крака още преди съдията да обяви удар номер три. Винаги изпитваше удоволствие при този звук, който не приличаше на нищо друго. Родителите нададоха радостни викове, които погълнаха яростните протести на Кристофър, принуден от майка си да остави кученцето на мира.
— Добре, а сега слушайте внимателно — извика Джеръми на момчетата от отбора, струпали се около него. — Предстои ни последен опит, с който ще спечелим. Фасулска работа, нали?
— Абсолютно! — ревнаха в един глас хлапетата. Ричи Маккули вече беше нахлупил каската си и сваляше калъфа на бухалката си. Въпреки че бяха едва във втори и трети клас, тези деца разбираха прекрасно за какво става въпрос. Искаха да завършат с перфектния резултат от 7:0.
Ричи пое щита в момента, в който привърженик на противниковия отбор подигравателно изкрещя: