Повечето екипи вече товареха оборудването си. Трима щурмоваци от екипа „Голф“ бяха паркирали един лекотоварен „Додж“ до товарната рампа и прехвърляха в каросерията му кислородни бутилки и гумени леководолазни маски. Двамина от екипа „Хотел“ подреждаха катераческото си оборудване на покривите на два шевролета „Събърбън“, специално изпълнение. Снайперистите от „Уиски“ и „Зулу“ зареждаха раниците си с оборудване за оцеляване в тропически условия. Наблизо група техници от помощния персонал съсредоточено товареха тон и половина електронно оборудване в специални сандъци от неръждаема стомана.
За неопитния наблюдател стартовата площадка на ООЗ положително приличаше на зле организиран мъжки пансион, получил неочаквано нареждане да се изнася. Но опитните работници, обслужващи електротелферите и другата техника, работеха спокойно и по предварително установени планове.
— Каква е тревогата? — попита Джеръми, изскочил иззад „укритието“ на снайперистите. Фриц и Джони Лангдън зареждаха раниците си с консервирани равиоли и кутии с бисквити.
— Пуерто Рико — кратко отвърна Фриц. — Опаковай си маскировъчните такъми, тропическото оборудване и всички гадории за нощно виждане. В тринадесет и тридесет отлитаме от „Андрюс“.
Джеръми понечи да поиска повече подробности, но после се отказа. Останалите от екипа вече бяха навън и довършваха оборудването си. В момента той беше един от тях, обикновен боец, който се подготвя за мисия. Ако някой сметнеше за нужно да му предостави повече информация, той без съмнение щеше да го направи.
— Здравейте, свързахте се с телефон 643–9623 — бръмна жизнерадостният глас на Сирад от телефонния секретар. — Оставете послание и аз ще ви се обадя.
Затвори вратата с крак и се насочи към вътрешността на апартамент 29Ф — съвсем обикновено жилище с две спални в Бъкхед — един от престижните квартали в центъра на Атланта. През огромните прозорци свободно нахлуваше слънчева светлина, която щедро заливаше добре обзаведените помещения. Дишаше дълбоко, челото й беше обсипано със ситни капчици пот — едно нормално състояние след 12-километров пробег. Макар че благодарение на бързия си метаболизъм нямаше проблеми с килограмите, Сирад продължаваше да изпълнява програма на доста тежко физическо натоварване.
— Пфу! — промърмори тя и избърса потта от челото си. Въздухът беше задушлив и тя за миг си спомни как понякога в детството си буквално не можеше да диша от жега. — Оправете най-сетне климатичната инсталация! — извика тя, без да се обръща конкретно към никого. Това беше просто едно от нещата, за което никога не й оставаше време. Прекалено дълги часове прекарваше в службата.
— Ало… Здравейте, госпожице Мално… Обажда се Роланд от представителството на БМВ в Бъкхед. Исках просто да проверя имате ли някакви въпроси, свързани с новото ви 540… Ако желаете, обадете се в рамките на работното време, когато ви е удобно…
Гласът звучеше така, сякаш принадлежеше на свенлив гимназист, който се чуди как да я покани на среща.
Хвърли ключовете си в плитката керамична купа, поставена в центъра на марковото писалище и набързо прегледа двуседмичната купчина на пощата си. Сметки, юридически документи, балансовият отчет на издателството… Обичайните неща. Повечето пликове се озоваха право в кошчето за боклук, едновременно с края на телефонния запис. Тя смъкна горната част на екипа си за бягане, изрита маратонките и започна да събува овлажнелите от пот шорти. Беше станала рано, но преди обичайния си утринен крос трябваше да довърши един спешен доклад. По тази причина излезе да тича в най-голямата жега.
Грабна една кърпа от банята за гости и се насочи към малкото помещение в съседство с дневната, където върху красива махагонова масичка светеше чисто новият й компютър. Избърса потта от лицето си и се наведе да го включи. Докато машината тихичко зареждаше, очите й с одобрение пробягаха по красивата никелирана кутия. Обичаше материалните неща и страшно много й харесваше да комбинира изящни предмети на изкуството с вещи, които най-често предизвикват всеобщо отвращение. Модернистично платно от Барнех Нюман беше окачено точно над кичозна стъклена купа, триптих от ужасяващо обезобразени тела на Робърт Мапълторп висеше над изключително изящен старинен френски бюфет. Именно контрастът между естетиката и отвращението я караше да комбинира антики с масови стоки. Обичаше острото противопоставяне между удоволствието и болката…